Той премина край полицейския участък, където електрическите лампи, захранвани от бръмчащия в далечината край пристанището градски генератор, все още светеха. От тази малка, издялана от коралови блокове сграда главен инспектор Брайън Джоунс и безукорно облечените в своите униформи двама сержанти и осем полицаи представляваха закона и реда в един град с най-ниската криминална престъпност в западното полукълбо. Идващ от Маями, Гомес можеше само да се учудва на едно общество, което не познаваше наркотиците, гангстерите, престъпниците, проституцията, изнасилванията; в което имаше една банка (все още необирана) и половин дузина обявявани кражби годишно.
Той въздъхна, мина пред затъмнената църква и влезе през входа на „Куотър Дек“.
Барът се намираше вляво. Той седна на един висок стол в далечния ъгъл и поръча голямата си студена бира. Щеше да мине още един час преди да се приготви рибата, време достатъчно за още една бира след първата. Барът вече бе полупълен, тъй като представляваше любимата дупка, в която туристите и емигрантите можеха да изплакнат гърлата си. Сам, жизнерадостният барман с бялото сако, се разпореждаше с внушителната редица от пуншове, бири, сокове, коли, дайкирита и соди, с които се подкрепяха изгарящите гърлото глътки от чашите с Маунт Гей ром.
В осем без пет Хулио Гомес посегна към джоба си, за да извади доларите и да плати сметката. Когато вдигна поглед, той спря, замръзна на място и се втренчи в мъжа, който току-що бе влязъл и си поръчваше питие в другия край на бара. След две секунди той се отпусна обратно на стола, така че фигурата на мъжа до него да го скрие от погледа на новодошлия. Трудно можеше да повярва на очите си, но знаеше, че не греши. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи от своя живот, седейки на маса срещу един човек, гледайки втренчено в очите му, виждайки в тях омразата и презрението, с които те заливат, и по-късно да забравиш това лице, дори да са изминали осем години. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи, опитвайки се да измъкнеш една-единствена дума от устата на един човек и да не измъкнеш нищо, нито дори име, така че да си принуден да го кръстиш с прякор, за да има какво да напишеш в досието и по-късно да забравиш това лице.
Гомес направи знак с ръка на Сам да напълни отново чашата, плати и за трите бири и се премести на едно засенчено ъглово място. Щом този човек се намираше тук, значи имаше някаква причина за това. Ако бе отседнал в хотел, би могъл да научи името му. Гомес искаше да знае това име. Той седеше в ъгъла, чакаше и наблюдаваше. В девет часа мъжът, който пиеше сам и единствено ром Маунт Гей, се изправи и напусна бара. Появявайки се от своя ъгъл, Гомес тръгна подире му.
На площада мъжът се качи в един открит японски джип, запали двигателя и потегли. Гомес се заоглежда отчаяно наоколо. Той нямаше собствено превозно средство. Близо до входа на хотела имаше паркиран един малък мотопед, чийто ключ все още стоеше на мястото си. Клатушкайки се несигурно, Гомес пое след джипа.
Джипът напусна града и продължи с равномерен ход по крайбрежния път, единственият път, който обикаляше по целия остров. Всички имения, намиращи се в по-хълмистата вътрешност, се достигаха от единични прашни пътеки, слизащи долу до единственото главно шосе край брега. Джипът мина край другото населено място на острова, селото на име Шантитаун, а след това и край летището, чиято писта представляваше покрита с трева ивица.
Той продължи своя път, докато не стигна до другия край на острова. Тук пътят завиваше край залива Тийч, наречен на името на Едуард Тийч — пиратът с черната брада, който някога пуснал котва там и се снабдил с хранителни продукти. Джипът се отклони от крайбрежното шосе и пое нагоре по една къса пътека, стигаща до портал от ковано желязо, който затваряше входа на обширно, оградено със стени имение. Шофьорът с нищо не показа, че е забелязал самотния клатушкащ се фар, който го следваше по целия път от „Куотър Дек“. Но без съмнение го беше забелязал. Някакъв човек се появи от мрака, за да отвори вратите за джипа, но той намали ход и спря пред тях. Шофьорът протегна ръка над главата си към подвижната решетка и отдели един мощен прожектор. Когато Гомес премина край мястото, откъдето се отклоняваше пътеката, лъчът от прожектора го заля и се задържа върху него, докато не излезе от видимост нататък по шосето.
Тридесет минути по-късно Гомес върна мотопеда на мястото му пред хотела и се прибра в пансиона. Той бе потънал в размисли и дълбоко загрижен. Знаеше вече къде живее мъжът. Но и той бе забелязан. Молеше се, че след осем години за няколко секунди върху един мотопед в тъмнината на карибската нощ, е останал неразпознат.