Сър Марстън въздъхна. Щеше да бъде… той потърси любимото си прилагателно… още по-досадно, отколкото бе очаквал.
— Разбирам — кимна. — И какво искате с вашата петиция?
— Искаме референдум, точно както британците поискаха за Общия пазар. Ще настояваме за референдум. Не искаме насила да ставаме независими. Искаме да продължим да живеем така, както винаги сме живели. Не искаме да бъдем управлявани от мистър Джонсън или мистър Ливингстън. Обръщаме се с апел към Лондон.
Едно такси пристигна на летището и мистър Барни Клингър слезе от него. Той бе нисък и закръглен мъж, който живееше в състоятелна къща в испански стил в Корал Гейбълс, близо до Маями. Момичето, което го придружаваше, не беше нито ниско, нито закръглено; то притежаваше ослепителна хубост и бе достатъчно младо, за да бъде негова дъщеря. Мистър Клингър държеше една вила по склоновете на Спайглас хил, която използваше от време на време дискретно, далеч от мисис Клингър. Той възнамеряваше да лети до Кей Уест, да уреди полета на своята приятелка за Маями и да продължи сам с личния си самолет към дома, подобно на изморен бизнесмен, завръщащ се от търговски преговори, на които се е разисквал скучен и остарял контракт. Мисис Клингър щеше да го посрещне на летището в Маями и да забележи, че е сам. Трябваше да бъде внимателен. Мисис Клингър познаваше някои от най-добрите адвокати.
Хулио Гомес се надигна на крака и се приближи.
— Мистър Клингър, сър?
Сърцето на Клингър подскочи. Частен детектив?
— Какво искате?
— Вижте, имам проблем, сър. Ползвах отпуската си тук, когато внезапно се обади жена ми. Случило се е някакво произшествие с детето. Трябва да се върна незабавно. За днес не са предвидени никакви полети, нито дори чартърни. Мислех си, дали няма да можете да ме вземете до Кей Уест? Ще ви бъда благодарен за цял живот.
Клингър се колебаеше. Този мъж все пак можеше да бъде частен детектив, нает от мисис Клингър. Той подаде куфарчето си на един носач, който започна да качва багажа му в товарното отделение на самолета.
— Всъщност — каза Клингър, — не знам…
Около самолета се бяха насъбрали шест души; офицерът от паспортната служба, носачът, Гомес, Клингър, неговата приятелка и още един мъж, помагащ в пренасянето на багажа. Носачът мислеше, че шестият мъж е от компанията на Клингър, Клингър смяташе, че е от персонала на летището. Пилотът се намираше в своята кабина, а шофьорът на таксито си почиваше в тревата двадесетина ярда по-нататък.
— Скъпи, това е ужасно. Трябва да му помогнем — каза момичето.
— Добре — рече Клингър. — Побързайте, защото трябва да излетим навреме.
Офицерът подпечата набързо трите паспорта, багажното отделение бе затворено, тримата пасажери се качиха на борда, пилотът пусна двата двигателя и след три минути самолетът полетя от Съншайн с документиран полет до Кей Уест, отстоящ на седемдесет минути път.
— Скъпи мои приятели, а аз се надявам, че мога да ви нарека приятели — започна сър Марстън Мобърли, — моля ви да се опитате да разберете положението на правителството на Нейно Величество. В този критичен момент един референдум би бил съвсем неуместен. Неговата организация от административна гледна точка е почти невъзможна.
Той не би станал висш държавен служител с цяла поредица от дипломатически постове в Британската общност зад гърба си, ако не се бе научил да се държи покровителствено.
— Моля ви да обясните — избоботи Дрейк, — защо организацията на един референдум да е по-сложна, отколкото тази на общите избори? Искаме да ни се предостави правото да решим дали искаме въобще избори.
Обяснението беше достатъчно просто, но нямаше как да се каже. Британското правителство трябваше да плаща, ако има референдум; кандидатите сами финансираха своята кампания, въпреки че как точно го правеха, сър Марстън не се бе интересувал. Той смени темата.
— Кажете ми, щом сте толкова сигурен, защо сам не издигнете своята кандидатура за поста премиер-министър. Според вашите твърдения вие би трябвало да спечелите.
Седмината от делегацията изглеждаха объркани. Преподобният Дрейк забучи пръст, подобен на наденица, в негова посока.
— Знаете защо, губернаторе. Тези кандидатури използват печатарски машини, системи за комуникация с обществото, дори ръководители на техните кампании, доведени отвън. И пръскат много средства сред хората…
— Нямам никакви доказателства за това — прекъсна го губернаторът, леко порозовял след последните думи.