Минаха край една спретната едноетажна вила, която някога бе принадлежала на загиналия Барни Клингър, направиха още два завоя и излязоха на върха на хълма. Там се издигаше една розова вила — къщата на фламингото.
Ханна дръпна верижката на звънеца от ковано желязо на вратата и някъде вътре се разнесе слаб звън. Едно момиче, чиито голи черни крака се подаваха под семплата памучна рокля, отвори вратата.
— Бих искал да видя мисис Колтрейн — каза Ханна.
Тя кимна и го пусна да влезе, въвеждайки го в просторна всекидневна. Отворени двойни врати водеха към един балкон с живописен изглед към острова и искрящото синьо море, което се простираше до Андрос на Бахамите, намиращ се далеч зад хоризонта.
В стаята бе прохладно, въпреки липсата на климатична инсталация. Ханна забеляза, че в нея нямаше прокарано електричество. Три полирани месингови газени лампи стояха на ниски масички. Морският бриз полъхваше през отворените балконски врати към отворените прозорци от другата страна. Мебелировката показваше, че тази стая се обитава от възрастен човек.
Ханна се заразхожда бавно, докато чакаше.
Стената бе покрита с картини на птички от Карибските острови, нарисувани умело с водни бои. Единствената картина, на която нямаше изобразена птичка, беше портрет на мъж, облечен в пълната бяла униформа на британски колониален губернатор. Той стоеше, гледайки втренчено към стаята, с побелели коси и мустаци и със загоряло, покрито с бръчки, приветливо лице. Две редици от миниатюрни медали покриваха лявата част на неговата куртка. Ханна надникна да види малката табелка под картината. Надписът гласеше: СЪР РОБЪРТ КОЛТРЕЙН, КБЕ, ГУБЕРНАТОР НА БАРКЛЕЙСКИТЕ ОСТРОВИ, 1945–53. Той държеше своя бял шлем, украсен с бели пера от петел в дясната си ръка; лявата му ръка почиваше върху дръжката на сабята.
Ханна се усмихна тъжно. Мисис Колтрейн беше в действителност лейди Колтрейн, съпругата на бившия губернатор. Малко по-нататък до стената имаше изложбен шкаф. Зад стъклото, закачени на табло, се намираха военните трофеи на бившия губернатор, събрани и изложени от неговата вдовица. Там се виждаше тъмночервената лента на Викторианския кръст, най-високия британски орден за храброст на бойното поле, както и датата на награждаването — 1917 година. От двете му страни се намираха Военният орден за храброст и Орденът за особени бойни заслуги. Други отличителни награди, получени от боеца по време на неговата служба, бяха закачени на таблото около медалите.
— Той беше много смел мъж — изрече един ясен глас зад гърба му. Ханна се обърна. Почувства се неловко.
Тя бе влязла тихо, не издавайки никакъв шум с гумените колелетата на своята инвалидна количка върху покрития с плочки под. Беше дребна и крехка жена с блестящи бели къдрици, покриващи главата й като шапка и с ясни сини очи.
Зад нея стоеше прав един слуга, въвел я с количката от градината, гигант с вдъхващи страхопочитание размери. Тя се обърна към него.
— Благодаря ти, Файърстоун, сега можеш да ме оставиш сама.
Той кимна и се оттегли. Тя се придвижи още няколко фута по-навътре в стаята и покани с ръка Ханна да седне. Усмихна се.
— Името? Той бе подхвърлено дете, открито в гума Файърстоун в едно бунище. А вие трябва да сте групов отговорник Ханна от Скотланд Ярд. Това е твърде висок ранг за тези бедни острови. С какво мога да ви бъда полезна?
— Трябва да ви се извиня, че ви нарекох мисис Колтрейн пред вашата прислужница — каза той. — Никой не ми каза, че вие сте лейди Колтрейн.
— Вече не съм — каза тя, — тук просто съм мисис. Всички ме наричат така. Предпочитам така да се обръщат към мен. Старите навици трудно умират. Както сигурно вече сте познал, аз не съм родена в Англия, а в Южна Каролина.
— Вашият бивш съпруг… — Ханна кимна към портрета — … е бил някога губернатор тук.
— Да. Срещнахме се по време на войната. Робърт бе участвал в Първата световна. Не е бил длъжен отново да се връща на бойното поле. Но отишъл като доброволец. Тогава го раниха отново. Аз бях милосърдна сестра. Влюбихме се, оженихме се през 1943 година и прекарахме десет чудесни години, преди той да умре. Между нас имаше двадесет и пет години разлика, но това нямаше никакво значение. След войната британското правителство го изпрати тук като губернатор. След като умря, аз останах на Съншайн. Беше само на петдесет и шест години, когато умря. Раните от войната бяха оказали своето въздействие.