Ханна започна да смята наум. Сър Робърт би трябвало да е роден през 1897, за да получи своя Орден за храброст на двадесет години. Тя трябваше да е на шестдесет и осем, твърде млада за инвалидна количка. Изглежда бе успяла да разчете неговите мисли със своите ясни сини очи.
— Подхлъзнах се и паднах — каза тя. — Преди десет години. Счупих си гръбнака. Но вие не сте пропътувал четири хиляди мили, за да обсъждате състоянието на една старица в инвалидна количка. С какво мога да ви помогна?
Ханна обясни:
— Истината е, че не мога да проумея какъв е мотивът. Този, който е застрелял сър Марстън, трябва да е изпитвал достатъчно силна омраза, за да го стори. Но сред жителите на тези острови аз не мога да забележа мотив за това. Вие познавате тези хора. Кой би искал да го извърши и защо?
Лейди Колтрейн се придвижи с количката към отворения прозорец и се загледа навън.
— Мистър Ханна, вие сте прав. Аз наистина познавам тези хора. Живея тук от четиридесет и пет години. Обичам тези острови и тукашните хора. Надявам се, мога да мисля, че и те ме обичат.
Тя се обърна и втренчи поглед в него.
— В световен мащаб тези острови нямат никакво значение. Но хората тук изглежда са открили нещо, което е убягнало на външния свят. Те са открили как да бъдат щастливи. Само това. Нито богати, нито могъщи, обаче щастливи.
Сега Лондон иска да ни предостави независимост. Появиха се и двама кандидати, за да се съревновават за властта: мистър Джонсън, който е много богат и е давал големи суми като дарения за тези острови, независимо от какви съображения; и мистър Ливингстън, социалистът, който иска да национализира всичко и да го раздели между бедните. Много благородно, разбира се. Мистър Джонсън с неговите планове за развитие и благоденствие и мистър Ливингстън с неговите планове за равенство.
Познавам ги и двамата. Познавах ги още когато бяха момчета. Познавах ги като юноши, когато напуснаха острова, за да постигнат успех някъде другаде. И сега те се върнаха обратно тук.
— Подозирате ли някой от тях? — попита Ханна.
— Мистър Ханна, подозирам хората, които доведоха със себе си. Погледнете мъжете, които ги заобикалят. Това са насилници, мистър Ханна. Местните жители знаят това. Имало е заплахи, побои. Може би трябва да огледате антуражите на тези двама господа, мистър Ханна…
Дезмънд Ханна обмисляше нейните думи по обратния път надолу към града. Атентат по поръчка? Убийството на сър Марстън носеше всички отличителни белези за това. Реши, че би могъл да поговори с двамата кандидати след обяда и да обърне внимание на тяхното обкръжение.
Ханна бе пресрещнат на вратата на губернаторската резиденция. Един въздебел англичанин с няколко гънки на гушата над свещеническата яка скочи от стола във всекидневната, щом Ханна влезе вътре. Паркър беше с него.
— А, шефе, това е преподобният Саймън Принс, местният английски викарий. Има интересна информация за нас.
Ханна се учуди откъде дойде това обръщение шефе в устата на Паркър. Мразеше го. Сър щеше да е съвсем на място.
— Имахте ли късмет с втория куршум?
— Ами, не, още не.
— По-добре да продължиш с това — каза Ханна. Паркър изчезна през двойната стъклена врата на терасата. Ханна я затвори.
— Е, мистър Принс, какво бихте желал да ми кажете?
— Името ми е Куинс — поправи го викарият. — Куинс. Това е толкова печално.
— Наистина е така. Особено за губернатора.
— О, да, разбира се, всъщност имах предвид… е добре… моето идване при вас с информация за мой събрат по призвание. Не знам дали трябваше да го правя. Но сметнах, че може да е уместно.
— Защо не ме оставите аз да преценя това? — предложи Ханна благо.
Свещеникът се успокои и седна отново.
— Всичко се случи миналия петък — каза той. След това разказа за делегацията на Комитета на загрижените граждани и студеното държане на губернатора към тях. Когато свърши, Ханна се намръщи.
— Какво точно каза той? — попита Ханна.
— Той каза — повтори Куинс, — ние трябва да се отървем от този губернатор и сами да си изберем нов.
Ханна се изправи.
— Благодаря ви много, мистър Куинс. Мога ли да ви препоръчам да не споменавате повече за това, а да оставите нещата в мои ръце?
Признателният викарий си тръгна бързо. Ханна помисли върху неговите думи. Той не обичаше доносниците, но сега трябваше да провери разгорещения баптист Уолтър Дрейк. В този момент се появи Джеферсън с поднос със студени опашки от омари в майонеза. Ханна въздъхна. Трябваше да има някои компенсации за това, че бе изпратен на четири хиляди мили от дома. И щом като Форин офис плащаше… Той си наля чаша ледено бяло бургундско вино и започна.