Имаше двама души, които очакваха да се срещнат с него в приемната. Ханна нареди да се приготви колата, която да отнесе тялото до летището в четири часа. Банистър, който щеше да се върне във Върховния комисариат заедно с тялото, излезе с главен инспектор Джоунс, за да упражнява надзор върху приготовленията. Ханна отиде в приемната, за да се срещне със своите нови гости.
Мъжът, който се представи като Франк Дилън, обясни, че се намира случайно на острова по време на отпуската си и още по-случайно е срещнал на обяд американеца. Той извади своето писмо от Форин офис и Ханна го прочете без особено удоволствие. Дилън от Върховния комисариат в Насау беше едно длъжностно лице от Лондон, което случайно се оказва по време на своята почивка в разгара на разследване за убийство, беше толкова правдоподобно, колкото тигър-вегетарианец. След това му се представи американецът, който призна, че е детектив.
Все пак Ханна промени своето отношение, когато Дилън разказа накратко за причината, довела ги с Фаваро тук.
— Имате ли снимка на този Мендес? — попита той накрая.
— Не, не я нося със себе си.
— Можем ли да получим една от полицейските досиета в Маями?
— Да, сър. Могат да я изпратят по телеграфа до вашите хора в Насау.
— Направете го — каза Ханна. Той погледна часовника си. — Ще трябва да се прегледат всички регистрирани по паспорт имена през последните три месеца. Някой на име Мендес или с друго латиноамериканско име, който е пристигнал на острова. А сега моля да ме извините, но трябва да присъствам на качването на тялото в самолета за Насау.
— Смятате ли да говорите с кандидатите? — попита Маккрийди, когато си тръгваха.
— Да — каза Ханна, — това ще е първата ми работа сутринта. Докато очаквам да пристигне докладът за аутопсията.
— Ще имате ли нещо против да ви придружа? — попита Маккрийди. — Обещавам да не се намесвам в разговора. Но в края на краищата и двамата са… политици, нали?
— Добре — кимна Ханна неохотно. Чудеше се за кого наистина работи този Франк Дилън.
По пътя за летището Ханна забеляза, че първите обяви, които бе поръчал, бяха поставени на все още свободните места по стените между плакатите на двамата кандидати. Градът изглеждаше залят от изобилното количество хартия.
Официалните обяви, приготвени от местния печатар под покровителството на главен инспектор Джоунс и заплатени с пари от губернаторската резиденция, предлагаха награда от хиляда щатски долара на всеки, който даде някакви сведения за забелязано лице в уличката зад градинската стена на губернаторския дом в пет часа следобед в петък.
Хиляда американски долара представляваше зашеметяваща сума за обикновените жители на Порт Плейсанс.
Тя щеше да примами някой; някой, който е забелязал нещо или някоя личност. А на Съншайн всички се познаваха…
На летището Ханна присъства на товаренето на тялото, придружен от Банистър и четиримата специалисти от Бахамския технически екип. Банистър щеше да се погрижи събраните от тях отпечатъци и мостри да бъдат предадени на зазоряване на една кола от Скотланд Ярд, за да бъдат отнесени до техническата лаборатория на вътрешното министерство в Ламбет. Ханна имаше слаби надежди, че те биха разкрили нещо кой знае какво; на него всъщност му трябваше вторият куршум, който доктор Уест може би щеше да извади при аутопсията на тялото.
Тъй като се намираше на летището, той изпусна митинга, проведен от Джонсън на площада да Парламента. Изпуснаха го и представителите на пресата, които бяха започнали да записват речта в началото, но видяха полицейския конвой да минава покрай тях и го последваха до летището.
Маккрийди обаче не изтърва събирането. По това време той се намираше на верандата на „Куотър Дек“.
Неорганизирана тълпа от около двеста човека се бе събрала, за да чуе речта на своя благодетел. Маккрийди забеляза половин дузина мъже в плажни ризи с ярки краски и тъмни очила да раздават сред тълпата малки хартийки и знаменца. Знаменцата бяха в предпочитаните от кандидата син и бял цвят. Хартийките представляваха доларови банкноти.
Точно в три и десет един бял форд фейърлейн, очевидно най-голямата кола на острова, зави към площада и се доближи до платформата. Мистър Маркус Джонсън изскочи отвътре и се изкачи по стъпалата. Вдигна високо своите ръце, поздравявайки тълпата със знака на победата. Чуха се аплодисменти, дирижирани от мъжете с ярките ризи. Някои развяха знаменцата. След няколко минути Маркус Джонсън започна своята реч.
— Аз ви обещавам, приятели, а всички тук сте мои приятели… — на бронзовото лице се появи ослепителна усмивка, — … когато най-после се освободим, на тези острови да дойде благоденствието. Ще има работа — в хотелите, на новото пристанище, в баровете и кафенетата, в предприятието за консервиране на рибата, която ще се продава на континента — от всички тези неща ще потекат пари. И те ще потекат във вашите джобове, приятели, а няма да отидат в ръцете на ония от Лондон…