Малки магазинчета, в които се продаваха зеленчуци и ризи, се бореха за място сред къщите и кръчмите. Тук явно се разпореждаше Ливингстън; никъде не се виждаха плакати на Маркус Джонсън, докато тези на Ливингстън бяха навсякъде.
В центъра на Шантитаун, през който минаваше най-голямата (и единствена) улица, се издигаше една-единствена по-представителна постройка, оградена от стени. Оттатък стените можеше да се види покривът на единствената двуетажна къща в Шантитаун. Стените бяха от коралови блокчета, а входът представляваше портал, достатъчно широк, за да мине през него автомобил. Носеше се слух, че мистър Ливингстън притежава повечето от кръчмите в селото и взема данък от останалите, които имат други собственици.
Ягуарът спря пред портата и Стоун натисна клаксона. Надолу по улицата барклейските жители стояха и гледаха лъскава лимузина с развяващия се вимпел отдясно пред предното стъкло. Губернаторската кола никога не се бе появявала в Шантитаун преди това.
Едно малко прозорче в портата се отвори, едно око огледа колата и вратата се отвори. Ягуарът се придвижи напред в един прашен двор и спря до верандата на къщата. В двора имаше двама мъже, един до портата и един чакащ до верандата. Двамата носеха едни и същи светлосиви дрехи за сафари. Още един, трети мъж в същите дрехи, се показа на един прозорец на втория етаж. Щом колата спря, той се оттегли.
Ханна, Паркър и Дилън бяха въведени във всекидневната, евтино, но функционално мебелирана и няколко секунди по-късно пред тях се появи Хорацио Ливингстън. Той беше едър, пълен мъж, с кръгло лице, цялото усмивка. Излъчваше сърдечност.
— Господа, господа, каква чест. Моля, седнете.
Покани ги с ръка да си вземат кафе. Самият той се разположи в един голям стол и малките му кръгли очички започнаха да се местят от лице на лице. Двама други мъже влязоха в стаята и седнаха зад кандидата. Ливингстън ги представи.
— Двама от моите сътрудници, мистър Смит и мистър Браун.
Двамата наведоха глави, но не казаха нищо.
— Е, мистър Ханна, какво мога да направя за вас?
— Трябва да знаете, сър, че аз се намирам тук, за да разследвам убийството на губернатора сър Марстън Мобърли, извършено преди четири дни.
Усмивката изчезна от лицето на Ливингстън и той поклати глава.
— Ужасна работа — избоботи той, — всички бяхме потресени. Такъв добър човек…
— Боя се, че трябва да ви попитам какво правехте и къде бяхте във вторник в пет часа следобед.
— Бях тук, мистър Ханна, тук сред моите приятели, които ще свидетелстват за това. Работех върху една реч за Асоциацията на дребните собственици, която щях да изнасям на следващия ден.
— А вашите сътрудници, те тук ли бяха? Всичките?
— Всеки един от тях. Наближаваше залез слънце. Всички се бяхме прибрали тук, за да си починем от тежкия ден.
— Вашите сътрудници от Барклейските острови ли са? — попита Дилън. Ханна го погледна раздразнено; беше му обещал да не казва нищо. Лицето на Ливингстън засия.
— А, не, боя се, че не. Аз и моите барклейски приятели имаме толкова малък опит в организирането на една избирателна кампания. Почувствах, че се нуждая от малко административна помощ… — той направи жест с ръка и отново засия, един разумен мъж, намиращ се сред разумни мъже — …Подготвянето на речи, плакати, памфлети, срещи с обществеността… Моите сътрудници са от Бахамските острови. Искате ли да им видите паспортите? Всички те бяха проверени, когато пристигнаха.
Ханна махна с ръка, в знак, че отхвърля това предложение. Зад мистър Ливингстън мистър Браун бе запалил дълга цигара.
— Имате ли някаква представа, мистър Ливингстън, кой може да е убил губернатора? — попита Ханна. Усмивката на дебелия мъж отново изчезна и изражението му стана сериозно.
— Мистър Ханна, губернаторът помагаше на всички нас по пътя към нашата независимост, към нашето освобождение от Британската империя. Според политиката, водена от Лондон. Нито аз, нито който и да е от моите сътрудници бихме имали мотив, за да го убием.
Зад него мистър Браун хвана своята цигара от едната й страна и чукна с твърде дългия нокът на своето кутре пепелта от нейния връх, така че пепелта падна на пода, а жаркият въглен не го опари. Маккрийди знаеше, че бе виждал този жест някъде преди.
— Ще провеждате ли днес срещи с обществеността? — попита той тихо. Малките черни очички на Ливингстън се завъртяха към него.
— Да, в дванадесет ще произнеса реч пред моите братя и сестри от общността на рибарите долу на пристанището — каза той.
— Вчера речта на мистър Джонсън пред събраните хора на площада на Парламента бе прекъсната — каза Дилън. Ливингстън не показа, че е доволен от провалянето на срещата на неговия съперник.