В шест часа доктор Уест се обади от Насау. Дезмънд Ханна проведе разговора, намирайки се в частната канцелария на губернатора, където Банистър бе установил телефон за връзка с Върховния комисариат.
— Намери ли куршума? — попита Ханна нетърпеливо. Без веществени доказателства разследването тъпчеше на едно място. Имаше няколко заподозрени, но нито един свидетел на престъплението, нито една съмнителна организация, нито едно самопризнание.
— Няма куршум — чу се далечният глас от Насау.
— Какво?
— Минал е през него — заяви съдебният патолог. Той бе свършил своята работа в моргата половин час по-рано и бе отишъл направо във Върховния комисариат, за да се обади.
— Да използвам ли медицинския жаргон или да го обясня опростено? — попита докторът.
— Обясни го опростено — помоли Ханна. — Какво се е случило?
— Имало е един-единствен куршум. Влязъл е между второто и третото ребро от лявата страна, преминал е през мускулната тъкан, перфорирал горната лява камера на сърцето, причинявайки незабавна смърт, и излязъл през ребрата на гърба. Изненадан съм, че не си забелязал изходящата огнестрелна рана.
— Не забелязах нито една от двете рани — изръмжа Ханна. — Плътта беше толкова замръзнала, че се бе свила над тях.
— А сега — продължи доктор Уест по телефона, — добрата новина е, че по пътя си не е засегнал нито една кост. Голям късмет, но това е истината. Ако можете да го намерите, куршумът ще бъде без деформации.
— Не се е отклонил от никоя кост?
— Да.
— Но това е невъзможно — възрази Ханна, — зад него е имало стена. Претърсихме стената инч по инч. По нея няма никакъв белег, като изключим вдлъбнатината от другия куршум, оня, който е минал през ръкава. Претърсихме пътечката от натрошени черупки под стената. Пресяхме всичко. Открихме единствено другия куршум, напълно деформиран от удара.
— Така или иначе, той е излязъл — каза докторът. — Имам предвид куршума, който го е убил. Някой трябва да го е откраднал.
— Би ли могъл да забави своята скорост до такава степен, че да падне на затревената площ между губернатора и стената? — попита Ханна.
— На какво разстояние зад мъжа се е намирала стената?
— На не повече от петнадесет фута — каза Ханна.
— Според мене, не — каза патологът. — Не съм специалист по балистика, но смятам, че оръжието е било голямокалибрен револвер, от който е стреляно от повече от пет фута. Няма барутни изгаряния по ризата. Но вероятно разстоянието не е било по-голямо от двадесет фута. Раната е добре оформена и чиста, куршумът трябва да се е движел бързо. Сигурно се е забавил при преминаването през тялото, но не толкова, че да падне на земята на не повече от петнадесет фута. Трябва да се е ударил в стената.
— Но не е — възрази Ханна. — Освен, разбира се, ако някой не го е откраднал. Тогава този някой трябва да е от намиращите се в къщата. Нещо друго?
— Няма кой знае какво. Мъжът е бил обърнат с лице към своя убиец, когато е бил застрелян. Не е направил опит да се прикрие.
Или голям храбрец, помисли си Ханна, или, което бе по-правдоподобно, просто не е можел да повярва на очите си.
— Още нещо — продължи докторът. — Куршумът се е движел нагоре. Убиецът трябва да е пълзял или да е стоял на колене. Ако разстоянията са такива, каквито предполагам, то оръжието трябва да се е намирало на височина тридесет инча от земята.
Проклятие, помисли си Ханна, със сигурност трябва да е минал над стената. Или е ударил къщата, но много по-високо, близо до улука. Сутринта Паркър трябваше да започне всичко отначало. С помощта на стълба. Той благодари на доктора и затвори телефона. Подробният писмен доклад щеше да пристигне с полета по разписание на следващия ден.
Паркър бе изгубил своя екип от специалисти от Бахамската полиция, поради което трябваше да работи сам. Джеферсън, икономът, подпомаган от градинаря, държеше стълбата, докато Паркър се катереше край стената на къщата и търсеше отпечатък от втория куршум. Той се качи до улука, но не откри нищо.
Ханна изяде своята закуска, сервирана му от Джеферсън, във всекидневната. Лейди Мобърли се вясваше от време на време, подреждаше цветята, усмихваше се неопределено и отново излизаше. Тя изглеждаше така, сякаш изобщо не я интересуваше дали тялото на нейния бивш съпруг или това, което бе останало от него, ще бъде донесено на Съншайн за погребение или ще бъде върнато във Англия. Ханна имаше чувството, че никой не се интересуваше особено от сър Марстън Мобърли. След това той разбра защо тя изглежда толкова безгрижна. Бутилката водка липсваше от таблата с хвърлящите сребрист отблясък напитки. За пръв път от години лейди Мобърли беше щастлива.