Ханна накара Паркър да стъпи върху четири книги на мястото, на което бе стоял сър Марстън. Лягайки в тревата, той насочи дръжката на метлата, подобно на винтовка, към гърдите на Паркър. Дръжката се наклони нагоре под ъгъл двадесет градуса.
— Отмести се.
Паркър се отмести и едва не падна от книгите. Ханна се изправи и отиде до стъпалата, които се издигаха, опрени до стената, от ляво на дясно, стигайки най-горе до терасата. Телената кошница все още висеше там на своята скоба от ковано желязо, както бе висяла през трите дена и през дните преди това. От нея, натъпкана с глинеста почва, се извиваше надолу превъзходен здравец. Толкова гъсти бяха стръковете, че някой трудно можеше да види кошницата, от която се спускаха. Търсейки по пътечката под стената, те бяха изпуснали от вниманието струящите надолу растения.
— Свали онази кошница долу — нареди Ханна на градинаря. — Паркър, донеси ми куфарчето с принадлежностите. Джеферсън, ти един чаршаф от леглото.
Градинарят изстена, когато грижливо отгледаните от него цветя бяха разпръснати върху чаршафа. Ханна измъкваше стръковете един по един, почистваше внимателно глинестата почва от корените и ги слагаше на една страна. Когато остана само пръстта, той започна да я вади с шепи и да дроби буците с помощта на шпатула. Най-после куршумът се появи.
Той не само бе преминал непокътнат през тялото на губернатора, но дори не бе засегнал теления скелет на кошницата. Бе спрял точно по средата на глинестата почва. Намираше се в идеално състояние. Ханна използва пинсети, за да го пусне в един найлонов плик, уви плика и го пусна в буркан с винтова запушалка. След това се изправи.
— Довечера, млади момко — каза той на Паркър, — ти се връщаш обратно в Лондон. Заедно с това. Алън Митчел ще го изследва в неделя, заради мене. Най-после намерих куршума. Скоро ще открия оръжието. Тогава убиецът ще ми падне в ръцете.
Нямаше какво повече да прави в губернаторската резиденция. Нареди да повикат Оскар, за да го откара до хотела. Докато чакаше, той се изправи до прозорците на всекидневната, гледайки навън над градинския зид към Порт Плейсанс, към клюмащите палми и блещукащите води на морето. Островът спеше в жегата на късната утрин. Спеше или бе притихнал, обзет от черни мисли?
Това не е рай, помисли си той, това е дяволско буре с барут.
5.
Същата сутрин Шон Уитъкър бе посрещнат по подобаващ начин в Кингстън. Той пристигна късно предната вечер и отиде направо в своя апартамент. На следващата сутрин малко след седем часа телефонът иззвъня. Гласът принадлежеше на американец.
— Добро утро, мистър Уитъкър, надявам се, че не съм ви събудил.
— Съвсем не. Кой се обажда?
— Името ми е Милтън. Просто Милтън. Надявам се, че разполагате с едни фотографии, които не бихте имал нищо против да покажете.
— Зависи кой се интересува от тях — каза Уитъкър.
От слушалката се чу приглушен смях.
— Защо не се срещнем?
Милтън уговори да се видят на едно обществено място и те се срещнаха час по-късно. Американецът въобще не приличаше на човек, който можеше да бъде ръководител на филиала на службата за борба с наркотиците в Кингстън. Неговото небрежно държане по-скоро подхождаше на млад университетски преподавател.
— Извинете ме за думите ми — каза Уитъкър, — но можете ли все пак да се легитимирате?
— Нека се качим в моята кола — предложи Милтън.
Отидоха до американското посолство. Службата на Милтън се помещаваше вън от посолството, но той бе добре дошъл и в него. Показа картата си за самоличност на дежурния, намиращ се зад едно бюро, и потърси някоя свободна канцелария.
— Добре — рече Уитъкър, — вие сте американски дипломат.
Милтън не го коригира. Той се усмихна и поиска да види неговите фотографии. Прегледа всичките, но само една задържа вниманието му.
— Тъй, тъй — каза той, — значи ето къде се намира.
Той отвори малко куфарче и извади няколко папки, отделяйки една от тях. Снимката на първата страница на досието бе правена преди няколко години с обектив за далечно разстояние, по всяка вероятност през пролуката на някоя завеса. Но човекът беше същият като на фотографията, лежаща на бюрото.
— Искате ли да знаете кой е мъжът? — попита той Уитъкър.
Въпросът бе ненужен. Британският репортер сравни двете фотографии и кимна.
— Добре, нека да започнем от самото начало — каза Милтън и зачете на глас съдържанието на папката; не всичко, само това, което бе необходимо. Уитъкър записваше бързо.
Милтън се стараеше. Разкритите факти засягаха бизнескариерата на мъжа, проведени от него срещи, открити банкови сметки, извършени операции, използвани псевдоними, изпратени с кораб товари, получени печалби. Когато свърши, Уитъкър се облегна на седалката.