Редакторът промени реда на излизащите новини в Каунтдаун и й се обади обратно във Флорида.
— Това е истинска сензация — изкрещя в телефона той. — Браво, скъпа!
Маккрийди също бе зает. Една част от сутринта той се свързваше по портативния телефон с Лондон, а другата — с Вашингтон.
В Лондон откри директора на специалния въздушен полк, намиращ се в казармата на името на Йоркския дук в Кингс роуд, Челси. Младият генерал изслуша молбата на Маккрийди.
— Всъщност, наистина мога да ти помогна — каза той.
— Двама от тях в момента изнасят лекция във Форт Браг. Ще трябва да получа разрешение.
— Няма време — каза Маккрийди. — Виж, полага ли им се някаква отпуска?
— Мисля, че им се полага — каза директорът.
— Отлично. В такъв случай предлагам и на двамата почивка и отмора тук на слънчевия остров. Като мои лични гости. Какво по-хубаво от това?
— Сам — въздъхна генералът, — ти си неискрен стар мошеник. Ще видя какво мога да направя. Но те ще си почиват, нали? Само слънчеви бани и нищо друго.
— Далеч съм от подобна мисъл — изхихика Маккрийди.
Седем дена преди Коледа жителите на Порт Плейсанс започнаха да се подготвят за празничните дни.
Въпреки жегата, прозорците на много от магазините бяха украсени с рисунки на борови клончета, камбанки, Бъдници и стиропорен сняг. Твърде малко от местните хора бяха виждали борови дръвчета, да оставим настрана снега, но според отколешната британска викторианска традиция, Исус бе един за всички, ето защо те надлежно изготвяха коледната украса.
Пред англиканската църква мистър Куинс, подпомаган от рояк нетърпеливи девойчета, украсяваше една жива картина под сламен покрив. Малка пластмасова кукла лежеше в яслите и децата поставяха статуетки на волове, овце, магарета и пастири около нея.
В покрайнините на града преподобният Дрейк водеше църковната служба с изпълнение на коледни песни. Дълбокият му басов глас не бе така силен и ясен, както преди. Под черното расо неговият торс бе бинтован в превръзките на доктор Джоунс, за да се облекчи болката от спуканите ребра и гласът му излизаше с хриптене, сякаш не можеше да си поеме въздух. Неговите енориаши се споглеждаха многозначително. Всички знаеха какво му се бе случило в четвъртък вечерта. Нищо не можеше да остане за дълго време тайна в Порт Плейсанс.
В три часа една очукана кола навлезе в площада на Парламента и спря. От мястото на шофьора се появи огромната фигура на Файърстоун. Той заобиколи отзад, отвори вратата от другата страна, извади инвалидната количка и останалите принадлежности, и помогна на мисис Колтрейн да седне в количката. Бутайки я бавно надолу по главната улица, той се отправи към магазините, откъдето мисис Колтрейн щеше да пазарува. Наоколо не се виждаха представители на пресата. Повечето от тях, отегчени от липсата на новини, бяха отишли да поплуват в Конч Пойнт.
Количката с възрастната дама, която получаваше безброй поздравления по улицата, напредваше бавно. Тя отговаряше на всички, обръщайки се към минувачите и магазинерите с техните имена, които никога не бе забравяла.
— Добър ден, мисис Колтрейн.
— Добър ден, Джаспър… Добър ден, Саймън… Добър ден Иманюел…
Тя разпитваше за здравето млади съпруги и деца, поздрави един намиращ се в очакване сияещ бъдещ баща, изрази своето съчувствие по повод една счупена ръка. Направи своите обичайни покупки, като магазинерите изнасяха стоката до вратата, за да направи избор.
Тя плащаше от малко портмоне, което държеше в скута си, докато от една по-голяма чанта раздаваше дребни сладкиши на дечурлигата, които предлагаха своите услуги да носят чантите с покупките, с надеждата да получат още една дажба.
Купи пресни плодове и зеленчуци, газ за лампите, кибрит, подправки, месо и олио. Напредвайки по-нататък, тя стигна до кея, където поздрави рибарите и купи две едри мексикански риби и един гърчещ се омар, които бяха предварително поръчани от хотел „Куотър Дек“. Щом мисис Колтрейн поискаше нещо, тя го получаваше. Без възражения. „Куотър Дек“ щеше да получи скаридите и раковината.
Когато се върна обратно на площада на Парламента, тя срещна групов началник Ханна, слизащ по стълбите на хотела. Придружаваше го детектив Паркър и един американец на име Фаваро. Смятаха да потеглят за летището, за да посрещнат пристигащия в четири часа самолет от Насау.