— Нямам нищо против — каза Ханна. Той беше изморен и необръснат, като някой, който е стоял буден половината нощ.
В девет и половина Маккрийди се обади на Денис Гоунт. Това, което неговият заместник разказа за Съндей Експрес и програмата Каунтдаун, потвърди очакванията на Маккрийди, че това, което трябваше да се случи, наистина се е случило.
От ранните часове на сутринта многобройни редактори за новините в Лондон се опитваха да се свържат със своите кореспонденти в Порт Плейсанс, за да получат нова информация за това, което бе публикувано в Съндей Експрес на първа страница и да поискат да им бъде изпратено незабавно продължение за скандалната история. След обяд, лондонско време, обажданията зачестиха — бяха гледали Каунтдаун по телевизията. Никой от редакторите не успя да се свърже със своите журналисти.
Маккрийди бе дал указания на оператора на телефонния номератор, че всички господа от пресата са изключително изморени и не бива да бъдат тревожени при никакви обстоятелства. Той самият е бил избран да записва обажданията за тях, за да им ги предаде по-късно. Една стодоларова банкнота подпечата споразумението. Операторът надлежно съобщаваше на всеки, който се обаждаше от Лондон, че неговият екип в момента си почива, но съобщението ще му бъде изпратено незабавно. Съобщенията надлежно бяха предавани на Маккрийди, който надлежно ги игнорираше. Все още не бе дошъл моментът за по-нататъшно участие от страна на пресата.
В единадесет преди обяд той се намираше на летището, за да посрещне двама млади сержанти от САС, пристигащи от Маями. Те изнасяха лекции на своите колеги от зелените барети във Форт Браг, Северна Каролина, когато получиха нареждане да вземат три дни отпуск и да се явят пред своя домакин на остров Съншайн. Бяха летели на юг до Маями, а след това наеха чартърен самолет до Порт Плейсанс.
Съдържанието на багажа им бе оскъдно, но включваше всички необходими играчки, увити в плажни кърпи. ЦРУ любезно оказа своето съдействие, за да преминат с куфара необезпокоявано през митницата в Маями, а Маккрийди, показвайки своето писмо от Форин офис, изиска дипломатически имунитет за него в Порт Плейсанс.
Маккрийди ги отведе до хотела и ги разположи в една съседна на неговата стая. Те бутнаха куфара с бонбоните под едно от леглата, заключиха вратата и отидоха да поплуват. Маккрийди вече им бе казал кога ще се нуждае от тях — в десет преди обяд на следващия ден в резиденцията на губернатора.
След като обядва на терасата, Маккрийди отиде да се срещне с преподобния Дрейк. Той откри баптисткия проповедник в неговата малка къща, лежащ неподвижно, давайки покой на натъртеното си тяло. Представи се и попита пастора как се чувства.
— Вие с мистър Ханна ли сте? — попита Дрейк.
— Не точно с него — каза Маккрийди, — по-скоро… наблюдавам нещата, докато той напредва с разследването за убийството. По-скоро се интересувам от политическата страна на нещата.
— Да не сте от Форин офис? — настоя Дрейк.
— В известен смисъл — каза Маккрийди. — Защо питате?
— Не обичам вашия Форин офис — нацупи се Дрейк. — Вие мамите моя народ.
— А, това скоро може да се промени — кимна разбиращо Маккрийди и съобщи на проповедника какво искаше от него.
Преподобният Дрейк поклати глава.
— Аз съм човек на Бога — каза той. — Трябва да потърсите други хора за такава работа.
— Мистър Дрейк, вчера се обадих до Вашингтон. Някой оттам ми каза, че само осем барклейци са служили някога в армията на Съединените щати. Само един от тях бе записан като У. Дрейк.
— Това е някой друг — изръмжа преподобният.
— Онзи от Вашингтон каза — продължи Маккрийди тихо, — че фигуриращият в техните списъци У. Дрейк е бил сержант в морската пехота на САЩ. Служил две години във Виетнам. Върнал се с Бронзова звезда и две Пурпурни сърца. Чудя се какво ли се е случило с него.
Едрият пастор се надигна тежко на крака, прекоси стаята и погледна навън към дъсчените къщи, намиращи се на улицата, на която живееше.
— Това е друг човек — изръмжа той, — живял по друго време, на друго място. Сега изпълнявам само Божията повеля.
— Не мислите ли, че това, което искам от вас, може да се причисли към Божиите изисквания?
Едрият мъж помисли върху тези думи, после кимна.
— Може би.
— Аз също мисля така — каза Маккрийди. — Надявам се, че ще ви видя там. Нуждая се от помощта на всички. Десет часа, утре сутринта, губернаторската резиденция.
Той излезе и тръгна пеша през града към пристанището. Джими Добс работеше на „Гълф Лейди“. Маккрийди разговаря тридесет минути с него и се споразумя да наеме лодката за следващия ден.