— Знаете защо. Защото искахте да се свърши тази работа — каза Маккрийди. — Защото не можехте да я свършите сами. Защото трябваше да я претупаме. Защото ми забраниха да отида сам. Защото Панкратин настояваше да се срещне с мене. Защото Полтъргайст беше единствения приемлив заместник. Защото той се съгласи да отиде.
— Сега обаче се изяснява — провлачи Епълярд, — че той е убил своята приятелка проститутка и е бил накрая на силите си. Нищо ли не забеляза?
— Не. Той се държеше нервно, но контролираше себе си. Нормално е да си нервен преди такава операция. Нищо не ми каза за своя проблем, а аз не съм ясновидец.
— Най-лошото нещо е — намеси се Клаудия, — че той се е срещнал с Панкратин. Когато ЩАЗИ го залови и започне да го обработва, ще проговори. Ще хванат Панкратин и само Господ знае колко още вреди ще ни донесе неговият разпит в Лубянка.
— Къде се намира сега Панкратин? — попита Едуардс.
— Според неговото разписание, в този момент трябва да се качва на самолета, отлитащ от Потсдам за Москва.
— Не можете ли да се доберете до него и да го предупредите?
— Не, по дяволите. Когато се приземи, той ще излезе в седмичен отпуск. С приятели от армията някъде в провинцията. Не можем да го предупредим с нашия код за спешни случаи, докато не се върне обратно в Москва… ако въобще се върне.
— А какво е станало с плана за военните операции на руснаците? — попита Едуардс.
— Мисля, че Полтъргайст го е получил — каза Маккрийди.
Той привлече тяхното внимание. Епълярд спря да пуши.
— Защо?
— Разчетът на времето — отвърна Маккрийди. — Срещата беше в дванадесет. Да приемем, че е напуснал отбивката в дванадесет и двадесет. Катастрофата е станала в дванадесет и половина. Десет минути или пет мили по-нататък от другата страна на Йена. Мисля, че ако беше скрил книгата в тайника под акумулатора, дори в неговото положение, той щеше да съобрази да приеме наказанието за шофиране в нетрезво състояние, да прекара нощта в ареста и да плати глобата. Едва ли полицията щеше да претърсва щателно колата.
Ако книгата се е намирала в колата, мисля, че някакъв намек за повишеното настроение на полицията щеше да си пробие път в засечените радиосъобщения. Щяха да се свържат с ЩАЗИ след десет минути, а не след два часа. Мисля, че я е носил със себе си, може би пъхната под якето. Ето защо не е можел да отида в полицейския участък. За да му вземат проба от кръвта, там щяха да го накарат да съблече якето. Затова е предпочел да избяга.
За няколко минути настъпи тишина.
— Всичко пада на гърба на Полтъргайст — каза Едуардс. Въпреки че те знаеха сега истинското име на агента, предпочитаха да използват кодовото му наименование. — Той трябва да се намира някъде. Къде би могъл да отиде? Има ли приятели там наблизо? Конспиративна квартира? Място, където да може да се скрие?
Маккрийди поклати глава.
— Има една конспиративна квартира в Източен Берлин. Той я знае от старите времена. Опитах да се свържа, но никой не се обади. На юг той не познава никой. Никога дори не е бил там.
— Дали не може да се скрие в горите? — попита Клаудия.
— Районът не е такъв. Не прилича на Харц с нейните гъсти гори. Открита хълмиста селскостопанска област, градове, села, ферми…
— Значи няма скривалище за един беглец на средна възраст, който е загубил своето самообладание — отбеляза Епълярд.
— В такъв случай сме го загубили — въздъхна Клаудия. — Него, книгата и Панкратин. Всичко.
— Така изглежда — кимна Едуардс. — Народната полиция ще използва своята тактика на свиване на обръча. Ще блокират всички пътища. Страхувам се, че, без убежище, ще го заловят до обяд.
Срещата завърши с това мрачно заключение. Когато американците си отидоха, Едуардс задържа Маккрийди на вратата.
— Сам, знам, че е безнадеждно, но ще продължиш да се занимаваш със случая, нали? Помолих Челтнъм, източногерманската секция, да удвоят усилията си и да те уведомят веднага, когато чуят нещо. Когато заловят Полтъргайст, а те ще го направят, искам незабавно да ме информираш. Бог знае как ще успеем да успокоим нашите братовчеди.
В своята канцелария Маккрийди се хвърли на стола си, обхванат от дълбоко униние. Той сне слушалката от вилката и се загледа в стената.
Ако си падаше по алкохола, щеше да посегне към бутилката. Ако не бе отказал преди години цигарите, щеше да потърси някой пакет.
Беше се провалил и знаеше това. Въпреки натиска, който му оказаха, той бе този, който взе грешното решение да изпрати Моренц.
Не успя да получи ценния документ, вероятно бе провалил и Панкратин. Би се учудил, ако знаеше, че той е единственият човек в това учреждение, който не приема тези загуби за най-важните.