— Искам да присъствам на разпита — каза Ванавская. Тя не се гнусеше от разпитите. Имаше опит с тях.
— Ако това е официално искане на КГБ, аз, разбира се, ще се подчиня.
— Ще бъде — каза Ванавская.
— Тогава стойте наблизо, другарю майор. Вероятно ще го заловим до обяд.
Майор Ванавская се върна в сградата на КГБ, отмени своя полет от Потсдам и се свърза по защитената линия с генерал Шаляпин. Той даде своето съгласие.
В дванадесет часа по обяд транспортен самолет „Антонов 32“ на Съветските военновъздушни сили отлетя от летището в Потсдам за Москва. На борда се намираха генерал Панкратин и други старши офицери от армията и военновъздушните сили. По-задните места бяха заети от няколко младши офицери, придружаващи чувалите с пощата. Облечената в тъмен костюм секретарка от посолството липсваше от тяхната компания по обратния път за родината.
— Той ще се намира — каза доктор Кар след ордьовъра от пъпеш и авокадо — в състояние, което наричаме дисоциация на личността или бягство от действителността.
Той изслуша внимателно описанието, което Маккрийди направи на един безименен мъж, претърпял пълно нервно разстройство. Не попита нищо относно задачата, която този мъж е изпълнявал, нито къде го е сполетяло това нещастие. Вдигнаха от масата празните чинии и на тяхно място сервираха обезкостена писия.
— Може ли да обясните по-подробно? — помоли Маккрийди.
— Бягството от действителността — погледна го спокойно доктор Кар — е един от класическите симптоми на този синдром. Той вече може да е показвал признаци на самозаблуда, преди да рухне окончателно.
Интересно как, помисли си Маккрийди. Заблуждавайки се, че очарователната проститутка действително се е влюбила в него или, че може да се измъкне, след като е направил двойно убийство.
— Разбира се — продължи доктор Кар, набучвайки на вилицата едно парче от крехкото месо, — това е бягство преди всичко от грубата, неприятна действителност. Мисля, че вашият човек изглежда твърде зле в този момент.
— Какво всъщност ще предприеме? — попита Маккрийди. — Къде ще отиде?
— Ще опита да намери някое убежище, някъде, където ще се чувства в безопасност, където няма да има проблеми и хората ще го оставят на мира. Той дори може да започне да се държи като малко дете. Имах веднъж един сломен от проблеми пациент, който се уедини в своята стая, сви се като ембрион в леглото, пъхна палеца в устата си и остана така. Никога няма да излезе от това положение. Нали разбирате, отново се превръщаш в дете. Безопасност, сигурност. Никакви проблеми. Между другото, писията е великолепна. Да, още малко вино, ако обичате… Благодаря.
Което не е съвсем зле, помисли си Маккрийди, но Бруно Моренц няма убежище, в което може да избяга. Роден и израснал в Хамбург, живял в Берлин, Мюнхен и Кьолн, за него районите на Йена или Ваймар бяха напълно непознати. Той наля още вино и попита:
— Да предположим, че не съществува убежище, към което да се насочи?
— Тогава, страхувам се, той просто ще обикаля объркан, без да е в състояние да си помогне. От собствен опит мога да кажа, че ако има определено място, което знае, той ще действа разумно и ще се опита да се добере до него. В противен случай… — докторът сви рамене — той ще бъде заловен. Вероятно вече са го намерили. Ако не, това ще стане най-късно до вечерта.
Но безплодните усилия в тази насока продължаваха. С всеки изминал част яростта и чувството на безсилие на полковник Вос нарастваха. Повече от двадесет и четири часа на всеки уличен ъгъл стояха полицаи и цивилни детективи, всички пътища в района Аполда — Йена — Ваймар бяха блокирани, а големият, тромав, болен, объркан и заблуден западногерманец сякаш се беше изпарил.
Вос кръстосва канцеларията си цяла нощ. Ванавская седеше на ръба на походното легло в едно от помещенията на КГБ. Дежурните в замъка Льовенщайн и в Челтнъм седяха надвесени над радиоприемниците. Всички превозни средства по пътищата на Южна Тюрингия бяха спирани за проверка. Маккрийди пиеше кафе след кафе в своя офис в Сенчъри Хаус.
И… нищо.
Бруно Моренц беше изчезнал.