— Знам, че е само съмнение — завърши. — Нищо конкретно. Изпитвам чувството, че липсва някакъв факт. Може би нещо от неговото минало.
Волф кимна одобрително. Той ценеше интуитивното мислене. Някои от най-големите му успехи бяха произлезли от подозрението, че врагът има някъде слабо място, което той трябва да се опита да намери. Надигна се от бюрото, без да каже дума, отиде до шкафа с папките и извади един сноп от осем листа. В тях се намираше досието на Бруно Моренц, същото, което Лотар Херман проучваше в сряда следобед. Ванавская ахна от възторг. Волф се усмихна.
Специализацията на Маркус Волф в света на шпионажа бе не толкова в подкупването и шантажирането на високопоставени западногерманци, колкото в намирането на педантични секретарки с безупречно поведение и чисто минало за важни клечки. Той знаеше, че частните секретарки знаят всичко, което техният шеф знае, а понякога и повече.
През последните десетилетия Западна Германия бе разтърсена от поредица от скандали, при които частни секретарки на министри, държавни служители и оръжейни доставчици биваха или арестувани от службите за сигурност, или се измъкваха тихо в Източна Германия. Знаеше, че един ден ще се наложи да изтегли фройлайн Ердмуте Кепел от службата в Кьолн обратно в нейната любима Германска демократична република. Но дотогава тя щеше да продължава да пристига в офиса един час преди Дитер Ауст и да копира всичко, което представлява интерес, включително личните досиета на щатните служители. Всеки летен ден тя щеше да обядва с педантична последователност в тихия парк със своите сандвичи със салата, да храни гълъбите с трохите, събрани в шепата и да изхвърля накрая празната книжна кесия в най-близката кофа за смет. Няколко мига по-късно джентълменът, който разхождаше своето куче, щеше да взема кесията от кофата. През зимата тя щеше да обядва в топлото кафе и да оставя вестника, който четеше, в кофата край вратата, веднага след което щеше да се появява уличният чистач.
Когато пристигнеше на Изток, фройлайн Кепел щеше да бъде посрещната с държавни почести, с лично приветствие от шефа на службите за сигурност Ерих Милке или дори от самия Ерих Хонекер. Щяха да й дадат медал, държавна пенсия и уютен дом край езерата Фюрстенвалде.
Разбира се, дори Маркус Волф не беше ясновидец. Той не можеше да знае, че през 1990 година Източна Германия ще престане да съществува, че Милке и Хонекер ще изпаднат в немилост и ще бъдат съдени, че самият той ще бъде пенсиониран и ще пише мемоарите си за тлъсти хонорари, а Ердмуте Кепел ще прекара остатъка от живота си в едно уединено място, което предлагаше много по-малко удобства от дома край Фюрстенвалде.
Майор Ванавская вдигна поглед от досието.
— Той има сестра — каза тя.
— Да — кимна Волф. — Мислите ли, че тя може да знае нещо?
— Не е много вероятно — каза рускинята, — но ако все пак можех да отида и да се срещна с нея…
— Ако можете да вземете разрешение от вашите началници — напомни й тактично Волф. — Уви, не работите за мене.
— Но ако можех, ще се нуждая от фалшиви документи. Нито руски, нито източногермански…
Волф сви рамене.
— Имам сигурни легенди, готови за употреба. Разбира се. Това е част от нашия странен занаят…
Самолет на полските авиолинии ЛОТ 104, с междинно кацане на летище Берлин-Шьонефелд, излиташе в десет часа сутринта. Той бе задържан десетина минути, за да дадат възможност на Людмила Ванавская да се качи на борда. Както бе посочил Волф, нейният немски не бе достатъчно добър, за да заблуди англичаните. Малко хора в Лондон обаче говореха полски. Тя имаше документи на полска учителка, отиваща на гости на свой роднина. В това отношение Полша бе с много по-либерален режим.
Полският самолет се приземи в единадесет часа лондонско време. Майор Ванавская премина през паспортния и митническия контрол в разстояние на тридесет минути, направи две телефонни обаждания от кабинка на летището и взе такси за един район в Лондон, наречен Примроуз хил.
Телефонът на бюрото на Сам Маккрийди звънна на обяд. Той току-що бе сложил обратно телефонната слушалка след поредния разговор с Челтнъм. Отговорът оттам бе един и същ — няма никакви новини. След четиридесет и осем часа Бруно Моренц продължаваше да е в неизвестност. Този път му се обади човекът от отдела за НАТО на долния етаж.
— Пристигна едно съобщение сутринта — каза той. Може да е без значение, ако е така, изхвърли го. Така или иначе, изпращам ти го по куриер.
Незначителното съобщение пристигна след пет минути. Когато прочете съдържанието и забеляза времето на получаване, Маккрийди шумно изруга.