Потърси съдействието на Бритиш Еъруейс, но те не можаха да му помогнат. Затова пък Луфтханза имаше полет в 17.15 часа за Хановер. Той помоли Денис Гоунт отново да го откара до летище Хийтроу.
Понякога и най-добре разчетените планове се объркват и провалят. Самолетът на полските авиолинии, който се връщаше във Варшава през Източен Берлин, трябваше да излети в 15.30 часа. Но когато пилотът включи системите, осигуряващи полета, светна една червена предупредителна лампичка. Оказа се, че е дефектирал един от соленоидите, което отложи полета до шест часа. В чакалнята майор Людмила Ванавская погледна на телевизионния екран информацията за отлитащите самолети, забеляза отлагането по оперативни причини. Изруга тихо и отново отвори книгата си.
Маккрийди излизаше от офиса, когато телефонът звънна. Поколеба се, но реши да отговори. Можеше да е важно. Чу гласа на Едуардс.
— Сам, един човек от службата за фалшиви документи идва при мен. Виж сега, Сам, ти не можеш да получиш моето разрешение да отидеш в Източна Германия. Това ясно ли е?
— Безусловно, Тимъти, по-ясно не може да бъде.
— Добре — каза помощник-шефът и затвори телефона. Гоунт успя да чуе техния разговор.
Маккрийди започваше да харесва Гоунт. Той бе постъпил в отдела едва преди шест месеца, но показа, че е умен и може да държи устата си затворена. Докато преодоляваше разстоянието по обиколния път, избягвайки наситения в петъчния следобед трафик по директния път за Хийтроу, Гоунт реши да не мълчи.
— Сам, знам, че си се справял с много трудни ситуации, но ти фигурираш в черния списък на източногерманците и шефът ти забрани да се връщаш там.
— Да ти се забрани е едно — каза Маккрийди, — да ти се попречи е нещо друго.
Докато крачеше през чакалнята на втори терминал, за да хване самолета на Луфтханза за Хановер, той не обърна внимание на елегантната млада жена с блестяща руса коса и проницателни сини очи, която седеше зачетена в една книга на няколко метра от него. Тя също не вдигна поглед, за да забележи разчорления мъж с оредяваща кестенява коса, който премина покрай нея, облечен в сив дъждобран.
Самолетът на Маккрийди излетя навреме и се приземи в Хановер в 20.00 часа местно време. Майор Ванавская отлетя в 18.00 и се приземи на източноберлинското летище Шьонефелд в 21.00. Маккрийди нае кола и подкара по пътя край Хилдесхайм и Залцгитер към горите край Гослар. Ванавская бе посрещната от автомобил на КГБ и откарана до Норманенщрасе №22. Тя трябваше да чака един час, за да се срещне с полковник Ото Вос, който бе останал насаме с шефа на държавна сигурност Ерих Милке.
Маккрийди бе телефонирал от Лондон на своя домакин; човекът го очакваше. Посрещна го на входната врата на солидния дом — чудесно приспособена ловна хижа, разположена на извивката на един склон, с изглед към долина, покрита с иглолистни дървета. Само пет мили по-нататък светлинките на Гослар блещукаха в мрака. Ако денят не бе отминал, Маккрийди би могъл да види в далечината покрива на висока кула на един от върховете на Харц. Някой можеше да я вземе за ловна наблюдателница, но нейното предназначение не бе гонитбата на диви прасета, а на мъже и жени. Човекът, когото Маккрийди посещаваше, бе избрал да се оттегли в тази уютна хижа, за да бъде близо до самата граница, станала причина преди години за неговото богатство.
Докато го въвеждаше във всекидневната, Маккрийди забеляза промените във външния вид на стопанина. Еленови рога и глави от глигани украсяваха облицованите в дърво стени на стаята. В камината пращеше запаленият огън: дори в ранния септември се усещаше вечерният планински хлад.
Мъжът бе напълнял значително, а някогашната слаба фигура бе придобила повече тежест. Кръглото розово лице, обрамчено с бяла като копринени нишки коса, го правеше да изглежда още по-безвреден от всякога. Докато не се вгледаш в очите му. Хитри, коварни очи, видели толкова много, направили толкова сделки, играейки си с живота и смъртта. Зло дете на Студената война, което някога е било некоронованият крал на подземния свят в Берлин.