Джо Рот работеше за ЦРУ, но не той заемаше поста шеф на Лондонския филиал. Тази чест се падаше на Уилям Карвър, а Карвър, подобно на всички шефове на филиали, се числеше към отдела за Западното полукълбо. Като такъв, Карвър бе явен агент, което означаваше, че всеки, който се интересува, може да научи с какво се занимава и какъв пост заема. Карвър работеше в Обединения британски разузнавателен комитет — официалният представител на ЦРУ в Лондон.
Рот дойде от отдела за специални проекти — служба, формирана преди шест години, за да се занимава, както името й подсказваше, с проекти и активни действия, смятани от Ленгли като достатъчно компрометиращи, за да се заангажира с тях шефът на филиала, което по-късно му даде възможност да поддържа своята невинност, дори пред американските съюзници.
Всички офицери от ЦРУ, независимо от кой отдел идваха, имаха истинско и оперативно (или професионално) име. Истинското име в приятелските посолства е действително истинско: Джо Рот бе наистина Джо Рот и бе записан така в списъка на дипломатите. Но за разлика от Карвър, той бе неявен агент, освен за малка група британски разузнавачи в Интелиджънс сървис. Само те и някои от колегите му знаеха професионалното му име в САЩ. Да му го споменат по телефона в седем часа сутринта и то с чужд акцент звучеше като предупредителна сирена.
— Съжалявам — каза той предпазливо, — но тук е телефонът на Джо Рот. Кой се обажда?
— Слушайте внимателно, мистър Рот или мистър Хейс: Моето име е Пьотр Александрович Орлов. Аз съм полковник от КГБ…
— Вижте, ако това е някаква шега…
— Мистър Рот, споменаването на вашето оперативно име не е никаква шега за вас. Моят опит за дезертиране в САЩ не е никаква шега за мене. А именно това е моето желание. Искам да се добера до Америка — незабавно. Много скоро ще стане невъзможно да се върна обратно при моите хора. Няма да бъде прието никакво извинение. Имам огромно количество информация от голяма ценност за вашето управление, мистър Рот. Трябва да решите бързо, в противен случай ще съм принуден да се върна, докато все още има време…
Рот записваше бързо на един бележник, който успя да сграбчи от масичката за кафе във всекидневната. Бележникът все още носеше резултатите от покера със Сам Маккрийди, завършил късно предната вечер. По-късно си спомняше, че си помисли: Боже, ако Сам можеше да чуе това сега, сигурно би се побъркал. Прекъсна мълчанието си.
— Къде точно се намирате сега, полковник?
— В една телефонна кабина в малък град близо до равнината Солзбъри — каза гласът.
От граматична гледна точка, английският му бе почти перфектен. Но ясно се усещаше чуждият акцент. В обучението на Рот влизаше и разпознаването на акценти. Този имаше славянски, може би руски произход. Все още се чудеше дали това няма да се окаже някоя от ненормалните шеги на Сам Маккрийди, дали няма да екне изведнъж в ушите му неговият смях. По дяволите, бяха минали два дни след първи април.
— От три дни — продължи гласът — се намирам с група съветски офицери, присъстващи на британските военни маневри в равнината Солзбъри. Настанени сме в Тидуъртските казарми. Сред тях съм известен като майор Павел Кученко от военното разузнаване. Успях да се измъкна преди един час. Ако до още един час не се върна обратно, няма да мога въобще да се върна. Ще ми е необходим половин час, за да сторя това. Вие имате на разположение тридесет минути, за да ми съобщите вашето решение, мистър Рот.
— Разбрах, полковник. Ще се заема с вашия случай. Искам да ми се обадите след петнадесет минути. Линията ще бъде свободна. Тогава ще получите моя отговор.
— Петнадесет минути. След това се връщам — отряза гласът и сигналът прекъсна.
Рот мислеше усилено. От дванадесет години работеше за ЦРУ. Никога преди това не бе изпадал в такава ситуация. Но тогава хората като него прекарваха целия си живот в управлението и никога не бяха помирисвали съветски изменник. Независимо от това, той знаеше за тях, всички оперативни агенти получаваха инструкции за постоянната възможност да се сблъскат с такива случаи.
Повечето идваха след първоначални, пробни разговори. Те се подготвяха предварително и обмисляха добре всичко. След това изпращаха съобщения до известния им човек на ЦРУ в областта. Искаха да се срещнат, да преговарят. Обикновено молеха потенциалния изменник да остане на работното си място, за да предаде определено количество информация, преди окончателното му преминаване на другата страна. Ако откажеше, той бе увещаван да се яви поне с чанта пълна с документи. От количеството на документите, които носеха със себе си или предаваха предварително, зависеше по-късно тяхното заплащане и положение на Запад. В професионалните среди това се наричаше цената на булката. Понякога, много рядко, някои от тях просто се явяваха, изгорили всички мостове след себе си, без никакви шансове да се върнат обратно. Това даваше малка възможност за избор: или приемаха човека, или го връщаха в лагерите за бежанци. Последното се правеше рядко, дори в случаите с моряци от търговския флот или с обикновени войници, които нямаше какво да предложат. Тази стъпка се предприемаше само когато резултатите от проверката с детектора на лъжата уличаваха агента в неговите истински намерения. Тогава Америка отказваше да го приеме. Руснаците преглъщаха провала и прибираха обратно своя агент от бежанския лагер.