ПЬОТР АЛЕКСАНДРОВИЧ ОРЛОВ. КГБ. ПОЛКОВНИК.
ПРЕДПОЛАГАЕМО МЕСТОНАЗНАЧЕНИЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ЧЕТИРИ ГОДИНИ В ТРЕТО УПРАВЛЕНИЕ. ВЕРОЯТНО СЕ ПРИКРИВА КАТО МАЙОР ОТ ГРУ В ОБЕДИНЕНИЯ ЩАБ ЗА ПЛАНИРАНЕ НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ В МОСКВА. ПРЕДИШНИ ИЗВЕСТНИ ПОСТОВЕ В ЦЕНТЪРА ЗА ОПЕРАТИВНО ПЛАНИРАНЕ В МОСКВА И В ПЪРВО ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ (ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ) В ЯСЕНЕВО.
Рот подсвирна, когато компютърът свърши с изписването на информацията за Орлов и го изключи. Това, което каза гласът по телефона, имаше смисъл. Трето управление на КГБ имаше за задача да следи за лоялността на въоръжените сили. От една страна, офицерите от армията негодуваха срещу него, но от друга властите го толерираха. Служителите на този отдел проникваха във въоръжените сили дегизирани като офицери от военното разузнаване. Това обясняваше тяхната възможност да бъдат навсякъде и да задават въпроси, държейки под наблюдение всички. Ако Орлов действително се е представял като майор от ГРУ към Обединения щаб за планиране на съветското министерство на отбраната, той трябваше да представлява подвижна енциклопедия. Имаше значение и неговото присъствие в групата съветски офицери, поканени в резултат на скорошно споразумение между НАТО и Варшавския договор да наблюдават британските военни маневри в равнината Солзбъри.
Погледна часовника си. Седем и четиринадесет. Никакво време, за да позвъни до Ленгли. Само шестдесет секунди, за да вземе решение. Твърде рисковано. Кажи му да се върне обратно в казармата, да се прибере тихо в своята стая и да приеме от британския ординарец дежурната чаша чай. След това обратно към Хийтроу и Москва. Опитай се да го убедиш да избяга от групата по време на престоя в Хийтроу, за да имаш време да се свържеш с Калвин Бейли във Вашингтон. Телефонът иззвъня.
— Мистър Рот, пред телефонната кабина има автобус. Първият за тази сутрин. Мисля, че ще качи цивилния обслужващ персонал на Тидуъртските казарми. Мога да се върна с тях точно на време, ако трябва да…
Рот пое дълбоко въздух. Може да платиш с кариерата си за това, помисли си.
— О’кей, полковник Орлов, ще ви вземем. Ще се свържа с моите британски колеги — до тридесет минути ще бъдете в безопасност…
— Не. — Гласът бе рязък, нетърпящ противоречие. — Ще дойда единствено при американците. Искам незабавно да ме отведете оттук в Америка. Такава е сделката, мистър Рот. Няма да приема други условия.
— Вижте сега, полковник…
— Не, мистър Рот. Искам вие сам да ме вземете. До два часа. Ще чакам пред Андоверската гара. След това ще ме отведете до военната база на Съединените щати в Апър Хейфорд. Ще ми осигурите транспорт до Америка. Това е единствената сделка, на която ще се съглася.
— Добре, полковник. Ще стане това, което желаете. Тръгвам незабавно.
Трябваха му десет минути, за да си сложи някакви дрехи, да грабне паспорта, служебната карта от ЦРУ, малко пари и ключовете на колата и да се спусне по стълбите към гаража.
Петнадесет минути след като бе затворил телефона, той си проправи път през Парк Лейн и зави надясно към Марбъл Арч и Бейзуотър роуд, предпочитайки този маршрут пред блъсканицата по Найтсбридж и Кенсингтън.
Премина край Хийтроу преди осем часа и зави на юг по М–25, а после пое на югозапад по М–3, който го свърза с А–303, водещ към Андовер. Влезе на площада пред гарата в девет и десет. Една след друга колите минаваха оттам, за да оставят пътниците и да потеглят незабавно. Пътниците от своя страна забързано се отправяха към гарата. Само някакъв мъж стоеше неподвижно облегнат на една стена, облечен с вълнен костюм, сиви панталони и маратонки. В ръцете си държеше сутрешен вестник. Рот се приближи до него.
— Мисля, че вие сте човекът, с когото трябва да се срещна — каза той тихо.
Мъжът вдигна поглед от вестника. Имаше спокойни сиви очи и сурово лице, по което можеше да се съди, че е на около четиридесет и пет години.
— Това зависи от вашите документи за самоличност — каза той. Гласът бе същият като този по телефона.
Рот му подаде служебната си карта. Орлов я разгледа и кимна. Рот посочи към своята кола, която стоеше със запален двигател и пречеше на няколко други зад нея да преминат. Орлов се огледа около себе си, като че ли искаше да се сбогува с един свят, който познаваше. Без да каже дума, той влезе в колата.
Рот се бе обадил на дежурния офицер в посолството да предупреди в Апър Хейфорд, че ще пристигне с един гост. Близо два часа му трябваха, за да прекоси разстоянието до военната база. Спря колата точно пред офиса на командира. Оттам проведе два телефонни разговора с Вашингтон, след което Ленгли уреди въпроса с Пентагона и командирът на базата получи необходимите инструкции. Военният самолет, който излетя в три часа следобед на същия ден от Апър Хейфорд за военновъздушната база Андрюс, Мериленд, имаше на борда двама непредвидени пътници.