Подслушвателната станция в Челтнъм докладва за внезапно френетично нарастване на радиосъобщенията между Москва и съветското посолство, кодирани както с дипломатическия, така и с военния шифър.
По време на обяда съветският посланик Леонид Замятин отправи енергичен протест пред британското министерство на външните работи, обвинявайки англичаните в отвличане на майор Кученко и изиска незабавна среща с него. Протестът отскочи обратно от Форин офис към всички разузнавателни агенции, които като един вдигаха чистите си ръце и отговаряха: ние не сме замесени в това.
Много преди това гневът на руснаците започна да се съпровожда от все по-нарастващата обърканост сред британците. Изчезването на Кученко (все още го наричаха така) бе най-малкото странно. Изменниците не бягаха просто за да изпият бира в някой бар; те се отправяха обикновено към предварително подготвено убежище. Ако Кученко бе офейкал в полицейски участък — имаше такива случаи — уилтшайрската полиция щеше да уведоми незабавно Лондон. При условие, че всички британски служби отричаха своето участие в аферата, оставаше възможността да са замесени останалите агенции, намиращи се на британска земя.
Бил Карвър, шефът на лондонския филиал на ЦРУ, се намираше в скандално положение. Рот се бе принудил да осъществи връзка с Ленгли от военновъздушната база, за да направи възможно прехвърлянето на Орлов със следобедния полет. Ленгли информира за това Карвър. Карвър знаеше правилата на англо-американското споразумение при подобни случаи — щеше да се приеме като твърде оскърбително от страна на американците да отвлекат тайно от Англия руснак под носа на британците, без да ги уведомят. Но Карвър бе предупреден да отложи изясняването на случая, докато самолетът не напусне британското въздушно пространство. Той се извини под предлог, че сутринта не е бил на разположение и помоли за спешна среща с Тимъти Едуардс в три часа следобед, което бе прието.
Карвър закъсня — той научи по телефона от колата, след като бе изминал няколко пресечки, че самолетът се намира във въздуха. Преди още да се види с Едуардс, в три часа и десет минути, американският самолет бе оставил зад себе си Бристълския проток и южната част на Ирландия, насочвайки се към последната си спирка — Мериленд.
Когато се изправи лице с лице с Едуардс, Карвър вече бе получил подробен доклад от Рот, изпратен от военновъздушната база до Лондон. Рот обясняваше, че не е имал друг избор, освен да вземе Кученко/Орлов без предварителна подготовка или да го върне обратно; и че Орлов е настоявал да остане единствено при американците.
С тези обяснения Карвър се опита да оневини постъпката на своите колеги пред британците. Едуардс отдавна бе сверил данните с Маккрийди и знаеше кой точно е Орлов — информацията, която Рот получи малко след седем сутринта, бе постъпила най-напред от СИС. Собствено Едуардс знаеше, че при подобна възможност и той би действал като Рот, но се държа хладно и засегнато по време на срещата. След като получи формалните обяснения на Карвър, той незабавно информира министерството на отбраната, Форин офис и Службата за сигурност. Кученко (все още не виждаше причина да разгласява на всеки, че истинското му име е Орлов) се намираше на американска суверенна територия вън от британски контрол.
Един час по-късно посланик Замятин пристигна във Форин офис на Кинг Чарлс стрийт и бе въведен направо при външния секретар. Въпреки че претендираше да приема извиненията със скептицизъм, той бе готов да повярва на сър Джефри Хау, когото познаваше като почтен човек. Демонстрирайки своята обида, руснакът се върна обратно в посолството и предаде новината на Москва. Късно същата вечер съветската военна делегация отлетя обратно за родината. Офицерите бяха подтиснати от перспективата на безкрайни разпити, които ги очакваха.
В самата Москва бушуваше шумна кавга между КГБ, който обвиняваше ГРУ в липса на достатъчен контрол, и ГРУ, който обвиняваше КГБ в инфилтрирането на предателите в неговите редици. Смутената съпруга на Орлов, която твърдеше, че е невинна, бе разпитана, както и всички колеги на Орлов, неговите началници, приятели и хора, с които някога е влизал във връзка.
Във Вашингтон държавният секретар, който бе получил телеграма по случая от сър Джефри Хау, в която последният не криеше своето огорчение, се свърза с директора на ЦРУ и ядосан поиска обяснения по телефона. Когато остави обратно слушалката, директорът на ЦРУ погледна към двамата мъже, които стояха пред неговото бюро: заместник-директора и шефа на отдела за специални проекти Калвин Бейли. Обърна се към последния.