— Вашият подчинен, мистър Рот, този път е бръкнал право в гнездото на осите. Казвате, че е действал на своя глава?
— Да. Така е. Доколкото разбрах, руснакът не му е оставил време да се свърже с нас. Трябвало е или да го вземе, или да го остави.
Бейли бе слаб, строг мъж, не особено склонен да завързва близки приятелства в управлението. Хората го смятаха за студен и надменен. Но той си вършеше добре работата.
— Предизвикали сме силна тревога сред британците. Би ли поел същия риск? — попита директорът.
— Не знам — сви рамене Бейли. — Не можем да знаем, докато не говорим с Орлов. Трябва да го разпитаме.
Директорът кимна. В техния агентурен свят, както и във всички останали, правилата бяха прости. Ако предприемеш някоя рискована игра и спечелиш от нея големи дивиденти, ти си умен човек с обещаващо бъдеще. Ако се провалиш, чака те преждевременна оставка. Директорът искаше да обвърже с това Бейли.
— Ще поемете ли отговорността за Рот? Независимо дали ще успее или ще се провали?
— Да — отряза Бейли, — ще я поема. Не можем да върнем нещата обратно. Трябва да видим какво ще получим.
Когато самолетът се приземи в базата Андрюс малко след шест часа вашингтонско време, на пистата чакаха пет коли на Управлението. Преди служебният персонал да успее да слезе, двамата мъже, които никой от тях не познаваше и никога нямаше да види повече, бяха съпроводени до автомобилите с тъмни стъкла, чакащи долу. Бейли се приближи до Орлов, кимна хладно и се погрижи да го настанят във втората кола. След това се обърна към Рот.
— Давам го на теб, Джо. Ти го измъкна оттам, ти ще го разпиташ.
— Аз не съм следовател — каза Рот. — Това не е моята специалност.
Бейли сви рамене.
— Той потърси тебе. Ти го измъкна оттам. Задължен ти е за всичко. Може би ще се почувства по-спокоен с теб. Ще ти осигурим необходимите помощници — преводачи, анализатори, специалисти във всички области, които той засегне. И, разбира се, полиграф. Започнете с полиграфния тест. Отведи го до Ранчото — там ви очакват. И, Джо — искам всички резултати незабавно. Записани на ръка, без да бъдат коригирани. Никой друг не бива да ги вижда. О’кей?
Рот кимна. Седемнадесет часа по-рано, когато надяна белия спортен екип в една спалня в Англия, Пьотр Орлов, наречен Павел Кученко, бе все още безупречен съветски офицер, който имаше дом, съпруга, кариера и родина. Сега той представляваше един вързоп, един пакет, свит на задната седалка на седана в една чужда страна, предопределен да бъде изстискания докрай и без съмнение изпитваше, както всички в неговото положение, първите признаци на съмнение и може би паника. Рот се обърна, за да се качи в колата при руснака.
— Още нещо, Джо. Ако Орлов, чието кодово име сега е Минстрел, не носи важна информация, директорът ще ме уволни. А тридесет секунди преди това аз ще уволня тебе. Желая ти късмет.
Ранчото беше и си оставаше едно добре защитено място на ЦРУ, истинска ферма в южна Вирджиния — край, който се славеше с отглеждането на коне. Не много отдалечено от Вашингтон, то е скрито навътре в една гориста местност, заобиколено от всички страни с огради и охранявано от здрави мъже, които бяха минали с отличие курсовете по ръкопашен бой и обучението по употреба на огнестрелно оръжие в Куонтико. Достъпът до ранчото бе възможен по един дълъг път през гората.
Орлов бе настанен в двустаен апартамент, боядисан в успокояващи цветове, с баня и обикновените аксесоари, които могат да се срещнат в един добър хотел — телевизор, видео, радиокасетофон, фотьойли, малка кухненска маса.
Сервираха му първото ястие от пристигането в Америка и Джо Рот вечеря заедно с него. По време на полета двамата мъже се разбраха да се наричат Питър и Джо. Както се оказваше, сега трябваше да продължат своето опознаване.
— Няма да е лесно, Питър — каза Рот, докато наблюдаваше как руснакът се справя с един голям хамбургер. Той сигурно си мислеше за непробиваемите прозорци, които не можеха да се отварят, за огледалата, през които можеше да се гледа в стаите, за скритите микрофони, долавящи всяка изречена дума в апартамента, и за щателния разпит, който предстоеше.
Руснакът кимна с глава.
— Утре трябва да започнем, Питър. Трябва да говорим, наистина да говорим. Най-напред ще те подложим на полиграфния тест. Ако се справиш добре, ще трябва да ми разкажеш… много неща. Всъщност всичко. Всичко, което знаеш или подозираш. Ще се връщаме на едни и същи въпроси много пъти.
Орлов постави на място вилицата и се усмихна.