Първото, което чуха Рот и Орлов на горния етаж, бе откос от карабина в преддверието под тях, последван от шума на стъпки, бягащи нагоре по стълбите. Орлов се събуди, скочи като котка от леглото и прекоси всекидневната за не повече от три секунди. Той отвори вратата към площадката на стълбището и мярна гърба на един от нощната охрана на Куонтико, който се спускаше надолу. Една фигура в черен котешки костюм със скиорска маска, която бе стигнала по средата на стълбите, даде кратък откос. Американецът бе улучен в гърдите. Той се свлече върху перилата, облян в кръв. Орлов тръшна вратата и хукна към спалнята.
Знаеше, че прозорците не могат да се отварят; нямаше как да избяга през тях. Нито бе въоръжен. Той влизаше в спалнята, когато мъжът, в черно се втурна през входната врата, следван от един американец. Последното, което Орлов видя преди да тръшне вратата на спалнята, бе как убиецът от КГБ се обърна и застреля американеца зад себе си. Убийството даде възможност на Орлов да заключи вратата.
Но това му осигури само кратка отсрочка. Миг след това ключалката бе отнесена с автоматичен откос и вратата отворена с ритник. На слабата светлина, проникваща от коридора оттатък всекидневната, Орлов видя как човекът от КГБ хвърля празното оръжие и вади един деветмилиметров Макаров от колана си. Не беше в състояние да види лицето зад маската, но можеше да разбере руската дума и презрението, с която тя бе произнесена.
Фигурата в черно насочи с две ръце пистолета право в лицето на Орлов и просъска: Предател.
На масата до леглото имаше стъклен пепелник. Орлов никога не го бе използвал, тъй като за разлика от повечето руснаци, той не пушеше. Но пепелникът все още се намираше там. С последно отчаяно движение той го грабна и изпрати в лицето на руснака-убиец. В същото време изкрещя: Отрепка.
Човекът в черно се отмести встрани, за да избегне покосяващия удар от тежкото стъкло в лицето. Това му коства частица от секундата. В същия момент шефът на охраната влезе във всекидневната и стреля два пъти със своя тежкокалибрен Колт 44 Магнум в гърба на черната фигура, намираща се на входа на спалнята. Руснакът бе изхвърлен напред, а от гърдите му бликна кръв, която опръска чаршафите и завивките на леглото. Орлов направи крачка напред, за да изрита пистолета от ръката на падащия мъж, но това бе ненужно. Никой не може да продължи да се бие с два куршума от Магнум в себе си.
Крол, човекът, който бе стрелял, прекоси всекидневната и отиде до вратата на спалнята. Той бе пребледнял от ярост и дишаше тежко.
— Добре ли сте? — попита задъхано той.
Орлов кимна.
— Някой е успял да нахлуе тук — каза американецът. — Имаше двама от тях. Двама от моите хора са убити долу, може би има и други навън.
Джо Рот, потресен от случилото се, влезе, все още облечен с пижама.
— Господи, Питър, съжалявам. Ще трябва да се изнесем оттук. Незабавно.
— Къде ще отидем? — попита Орлов. — Ти ме увери, че тук съм в безопасност.
— Да, но очевидно не съвсем. Тук вече не е сигурно. Ще разследваме случая. По-късно. Сега се обличай. Опаковай си нещата. Крол, остани с него.
Имаше една военна база, отстояща на двадесет мили от ранчото. Ленгли уреди въпроса с тамошния командир. За по-малко от два часа Рот, Орлов и останалите от охраната заеха целия етаж на една от казармените постройки. Помещението бе обкръжено от военна полиция. Рот дори не успя да стигне дотам по пътя; те отидоха с хеликоптер, който кацна точно на тревната площ пред офицерския клуб, събуждайки всички в казармата.
Това бе само временно убежище. Преди да падне нощта, те се преместиха в друго безопасно помещение на ЦРУ, намиращо се в Кентъки и много по-добре защитено.
Докато групата с Рот и Орлов се намираше във военната база, Калвин Бейли се върна в ранчото. Той искаше обстоен доклад. Вече бе разговарял по телефона с Рот, за да чуе неговата версия за събитията. Най-напред изслуша Крол, но човекът, чиито показания наистина му трябваха, бе маскираният в черно руснак, който се бе изправил лице с лице срещу Орлов, насочвайки пистолета си към него.
Младият офицер от зелените барети държеше наранената китка, където Орлов бе ритнал падащия мъж, за да избие оръжието. Фалшивата кръв отдавна бе изтрита от него и той бе сменил черния котешки екип с двете дупки отпред и бе свалил ризницата, в която се намираха двата малки куршума и торбичките с кръвта, опръскала цялото легло.
— Мнението ти? — попита Бейли.
— Той е истински — каза рускоговорящият офицер. — Или е такъв, или не му пука от смъртта. В което се съмнявам. На повечето хора им се живее.