— Не те ли заподозря? — попита Бейли.
— Не, сър. Видях го в очите му. Беше сигурен, че ще умре. Просто започна да се бори за живота си. Страхотен човек.
— Някакви други възможности? — попита Бейли.
Офицерът сви рамене.
— Само една. Ако е подставено лице и си е помислил, че собствените му хора се опитват да го ликвидират, той щеше да изкрещи нещо, за да ме спре. Ако приемем, че му е мил животът, това би означавало той да е най-големият смелчага, който някога съм срещал.
— Мисля — каза Бейли на Рот по-късно по телефона, — че ние получихме нашия отговор. Той е о’кей и това е официално. Накарай го да си спомни някое име — за британците. Ще летите следващия вторник с военен самолет за Алкънбъри.
Рот прекара два дена с Орлов в техния нов дом, връщайки се отново към несвързаните факти, които руснакът си бе спомнил от своята служба в управлението за нелегални операции, отнасящи се до съветските агенти в Британия. Тъй като се бе специализирал по отношение на Южна и Централна Америка, Британия нямаше първостепенно значение за него. Независимо от това, той напрегна паметта си. Всичко, което можеше да си спомни, бяха кодови имена. Неочаквано, в края на, втория ден, той се сети нещо.
Един държавен служител от министерството на отбраната в Уайтхол. Неговите пари бяха винаги превеждани по сметка в банката Мидланд на Кройдън Хай стрийт.
— Не е много — каза човекът от Службата за сигурност MI–5, когато получи новата информация. Намираше се в канцеларията на Тимъти Едуардс в главната квартира на срочната служба СИС. — Може отдавна да е напуснал. Възможно е да е открил сметката си под фалшиво име. Но ще опитаме.
Той се върна на Кързън стрийт в Мейфеър и задвижи работата. Британските банки са лишени от правото да пазят във всички случаи своята тайна, но те отказват да дават информация за личните сметки на всеки. Една институция, която осигурява винаги тяхното сътрудничество, по закон, е данъчната служба.
Данъчната служба се съгласи да окаже съдействие, и с управителя на Мидланд в Кройдън, краен квартал на Южен Лондон, бе проведен поверителен разговор. Той се намираше отскоро на този пост, но в паметта на неговия компютър имаше запазена много информация.
Един човек от Службата за сигурност, който придружаваше действителния данъчен инспектор, се зае с проверката. В него имаше списък на всички държавни служители, работили в министерството на отбраната и многобройните му филиали през последните десет години. Изненадващо, разследването приключи много бързо. Само един служител от министерството си държеше парите в Мидланд на Кройдън Хай стрийт. Изпратиха да вземат копия от неговите сметки. Той имаше две: една текуща и една депозитна с по-висок лихвен процент.
С течение на годините депозитната му сметка бе набъбнала на 20 000 лири, внасяни редовно винаги от него и винаги в брой. Името му бе Антъни Милтън-Райс.
Вечерта на съвещанието в Уайтхол присъстваха директорът и заместник-директорът на MI–5, както и помощник-комисарят на столичната полиция, който отговаряше за Специалния отдел. MI–5 в Британия няма право да извършва арести. Само полицията има такива пълномощия. Когато Службата за сигурност иска да залови някого, тя координира своите усилия със Специалния отдел. Срещата се ръководеше от председателя на Междуведомствения комитет по разузнаването. Той започна разискванията.
— Кой точно е мистър Милтън-Райс?
Заместник-директорът на MI–5 погледна своите записки.
— Второстепен чиновник на служба към снабдяването.
— Достатъчно маловажна ли е неговата длъжност?
— Мисля, че е така, но работата му е доста специфична. Оръжейни системи, оценка на новите въоръжения.
— Мммм — погледът на председателя стана замислен. — И така, какво смятате да предприемете?
— Работата е там, Тони — погледна го директорът, — че имаме твърде малко доказателства, за да продължим. Внасяне на необяснимо големи суми в продължение на години в неговата сметка. Не е достатъчно, за да го арестуваме, а още по-малко да го обвиним. Той може да заяви, че е печелил парите си от залагания на конни надбягвания. Разбира се, може и да си признае, но може и да отрече всичко.
Полицаят кимна в съгласие. Без признание щеше да загуби времето си в напразни опити да убеди Кралската прокуратура да започне следствие. Съмняваше се, че човекът, разобличил Милтън-Райс, който и да бе той, щеше да се яви пред съда като свидетел.
— Бихме желали да го поставим най-напред под наблюдение — продължи директорът. — Денонощно. При първия контакт с руснаците той е вътре, със или без признания.