Когато Рот, Орлов, Крол и останалите слязоха от Грумана, те бяха екипирани в бойните униформи на Агресорите. Преминаха незабелязани и скоро бяха настанени в предназначена за тях едноетажна сграда, разположена настрана от другите и обзаведена с жилищни помещения, кухня, зали за съвещания и една, снабдена с електронна апаратура стая, в която щяха да разпитват Орлов. Рот се консултира с командира на базата и бе решено да се позволи на британски екип достъп до базата на следващата сутрин. След това, до известна степен заточена, американската група се оттегли за малко сън.
Телефонът на Маккрийди звънна в три часа следобед и Едуардс го повика отново при себе си.
— Предложенията са приети и съгласувани — осведоми го Едуардс. — Ние поддържаме нашата преценка, че Кийпсейк казва истината, а американците имат от своя страна дезинформиращ агент. По тази причина, проблемът е, че за каквото и да се намира тук Орлов, ние все още не знаем. Изглежда, че за момента той дава ценна информация, което прави малко вероятно нашите братовчеди да ни повярват, още повече, че шефът се съгласи да не разкриваме съществуването, а още по-малко самоличността на Кийпсейк. И така, как предлагаш да процедираме?
— Нека да поговоря с него — каза Маккрийди. — Имаме право на среща. Можем да задаваме въпроси. Джо Рот отговаря за него, а аз познавам Джо. Той не е глупак. Може би мога да притисна Орлов, здраво да го притисна, преди Рот да извика: Достатъчно. Да посея няколко семена на съмнение. Да накарам братовчедите да започнат да размишляват върху идеята, че той може да не е това, за което се представя.
— Добре — каза Едуардс. — Заеми се с това.
Каза го така, сякаш бе негово собствено решение, негова собствена проява на великодушие. В действителност обядът му с шефа, който щеше да се оттегли в края на годината от своя пост, протече твърде трудно.
Амбициозният помощник-шеф, който се гордееше със своите превъзходни лични връзки с ЦРУ, предполагаше, че един ден одобрението на Ленгли за неговата кандидатура можеше да бъде полезно за назначаването му за шеф на СИС.
По време на обяда Едуардс предложи един много по-малко опитен, но не толкова неудобен следовател като Сам Маккрийди да се занимае с неудобния въпрос, свързан с разобличаването от страна на Кийпсейк на новото съкровище на ЦРУ.
Неговото предложение бе отхвърлено. Сър Кристофър, бивш редови разузнавач, настоя Измамника, когото сам бе назначил, да се заеме с разпита на Орлов.
Маккрийди потегли рано на следващата сутрин с кола за Алкънбъри. Шофираше Денис Гоунт. Едуардс уреди молбата на Маккрийди Гоунт също да присъства на разпита с руснака. На задната седалка на колата седеше една дама от MI–5. Службата за сигурност настойчиво поиска също да има свой представител на срещите с руснака, тъй като специфичната поредица от въпроси щеше да засегне съветските агенти, работещи срещу Британия на нейна територия, а именно с тях се занимаваше MI–5.
Алис Далтри бе в началото на тридесетте си години, хубава и много умна. Тя все още изглеждаше обхваната от страхопочитание към Маккрийди. В техния непроницаем, затворен свят, въпреки принципа за ограничаване на информацията, бяха изтекли някои сведения за случая с Панкратин от предишната година.
Колата бе снабдена със специален телефон. Приличащ на обикновените автомобилни телефони, само малко по-голям, той можеше да се превключва в шифрован режим за осъществяване на връзки с Лондон. Можеха да възникнат въпроси по време на разговора с Орлов, които да се нуждаят от съгласуване с Лондон.
През по-голямата част от пътуването Маккрийди седеше тихо, гледайки през предния прозорец сменящите се картини на провинциалната природа в ранната лятна утрин, наслаждавайки се отново на красотата на Англия в края на пролетта.
Припомни си разговора с Кийпсейк. Според руснака, преди години в Лондон той е бил свързан странично с първите етапи от подготовката на заблуждаваща операция, чието последно осъществяване може би бе свързано с Орлов. Била наречена с кодовото име Планът Потемкин.
Иронично наименование, помисли си Маккрийди, един намек за черния хумор на КГБ. Почти със сигурност не бе свързано с броценосеца Потемкин, нито с името на маршал Потемкин, а с Потемкинските села.
Преди години императрица Екатерина Велика, най-безжалостната диктаторка, изтърпяна от многострадална Русия, посетила новозавладения Крим. Ужасен от възможността тя да види треперещите от студ хора в техните бараки, нейният главен министър Потемкин изпратил дърводелци, мазачи и художници да издигнат и да нарисуват красиви фасади на спретнати, солидни къщи, с усмихнати и махащи за поздрав селяни от прозорците. Късогледата стара императрица била очарована от картината на селската идилия и се върнала обратно в двореца. По-късно работниците свалили фасадите, за да открият отново мизерните бараки зад тях. Тези измамни фасади били наречени Потемкински селища.