— Как да го забележим, ако не ни кажат?
Кийпсейк се упъти бавно към колата си. Обърна се и подхвърли през рамо:
— Очаквайте оня, към когото ЦРУ изведнъж ще започне да се отнася студено. Това ще бъде човекът и той ще е невинен.
Макс Келог се затвори сред архивите и остана там десет дена. На съпругата му в Александрия бе съобщено, че е вън от града и тя не се усъмни в това. Келог получаваше храна на работното си място, но главно я караше на диета от кафе и твърде много цигари.
Имаше на лично разположение двама архивари. Те не знаеха нищо за неговото разследване и просто му носеха една след друга папките, които искаше. Измъкваха се фотографии от папки, отдавна заровени някъде поради липсата на актуалност в материалите, съдържащи се в тях. Както във всички секретни служби, в ЦРУ никога не изхвърляха нищо, колкото и остаряло и маловажно да изглеждаше то; никога не се знаеше дали някой ден този малък детайл, този фрагмент от вестник или фотография няма да се окаже нужен. Много от тях бяха необходими сега.
По средата на разследването двама агенти бяха изпратени в Европа. Единият посети Виена и Франкфурт; другият — Стокхолм и Хелзинки. Всеки от тях носеше лична карта на агент от Комисията за борба срещу търговията с наркотици и лично писмо от министъра на финансите, молещ за съдействие от страна на банките. Ужасени от мисълта, че са използвани за пране на пари от наркотици, след съвещание между техните директори, посетените банки откриха своите сметки.
На касиерите, привиквани от техните места, беше показвана една фотография. Споменаваха им номерата на банковите сметки и датите; един от касиерите не можа да си спомни, но останалите трима потвърдиха. Агентите взеха фотокопия от вложените суми, сметките, направените преводи. Те прибраха със себе си и образци от подписи под цяла поредица от имена за графологичен анализ в Ленгли. Когато получиха това, за което бяха дошли, се върнаха във Вашингтон и поставиха своите трофеи на бюрото на Макс Келог.
От първоначалната група, включваща повече от двадесет офицери на ЦРУ, които бяха служили във Виетнам през съответния период — а Келог разшири периода с по две години преди и след датите, цитирани от Орлов — първите дванадесет бързо бяха елиминирани. Един след друг останалите също излизаха вън от подозрение.
Те или не се намираха в посочения град през точно определеното време, или не биха могли да издадат дадена информация, защото никога не са я знаели, или не можеха да присъстват на определена среща, защото са се намирали на другия край на света. С изключение на един.
Преди агентите да се завърнат обратно в Европа, Келог знаеше, че е открил своя човек. Доказателствата от банките пристигнаха просто като потвърждение. Когато свърши работата и държеше всичко в ръцете си, Келог отиде отново при директора на ЦРУ в Джорджтаун.
Три дни преди това Калвин и мисис Бейли заедно с дъщеря си Клара отлетяха от Вашингтон за Лондон. Бейли обичаше Лондон; всъщност той бе заклет англофил. Имаше нещо в историята на тази държава, което го бе запалило.
Обичаше да обикаля старите дворци и внушителните замъци, строени в една отминала епоха, да се скита из прохладните манастири на древните абатства и в центровете на науката.
Настани се в един апартамент на Мейфеър, ангажиран от ЦРУ като квартира за идващите тук високопоставени служители, нае кола и потегли към Оксфорд, криволичейки по страничните пътища вместо по главното шосе, обядвайки на открито в „Бика“ край Бишъм, чиито дъбови греди помнеха времето преди рождението на кралица Елизабет I.
На втората вечер от посещението му Джо Рот се отби при него на чашка. За пръв път се срещна с изключително неугледната мисис Бейли и Клара, непохватно момиче на осем години, с остри рижи плитки, очила и издадени зъби. Никога не се бе срещал със семейството на Бейли преди това; неговият шеф не бе от този сорт хора, свързани с креватни истории и празненства по поляните. Студенината на Калвин Бейли изглеждаше обаче по-омекнала; но дали това бе в резултат от почивката, придружена с посещения на опери, концерти и художествени галерии, които толкова обичаше, или от перспективата за повишение, Рот не можеше да каже.
Искаше му се да разправи на Бейли за напрежението, причинено от бомбата на Орлов, но заповедите на директора на ЦРУ бяха непреклонни. Никой, нито дори Калвин Бейли, шефът на отдела за специални проекти, не биваше да знае — все още. Когато се окажеше, че обвиненията на Орлов са неверни или правотата им се обосновеше с твърди доказателства, висшият ешелон от офицери, които ръководеха ЦРУ, щяха да бъдат уведомени лично от самия директор. Но дотогава — мълчание. Зададените въпроси не биваше да получат отговори и, естествено, нищо не биваше да се съобщава самоволно.