Мери се засмя:
— Джон, винаги си бил толкова прозрачен, дори за Мики. Той знаеше какво мислиш за картината му — че е ужасна. Според мен беше решил, че двамата с теб сме се съюзили. — Преди да успея да отговоря, тя продължи: — Как е Тиш?
Казано от Мери, това си беше маслинено клонче с размерите на вековен дъб.
— Добре е.
— Не бях справедлива спрямо нея. Държах се низко и жестоко. — Очите й ме убедиха, че кафявото е цветът на милосърдието. — Предполагам, че двамата с Мики обитавахме един вид рай за глупци, цял живот заобиколени от военни. Като че ли бяхме изгубили връзката с реалността. — Тя въздъхна. — Изглежда, младите днес имат съвсем различен подход към живота. — Добрата, безупречна Мери. — Мислиш ли, че Тиш някога ще ми прости?
— Тя наистина се старае.
— Не се извинявай. Дори не се опитах да я опозная. А тя е твоето момиче. Момичето на нашия Джон.
— Тя е различна. Само дето. — Истината беше, че точно в момента не ми се говореше за Тиш.
— О, Джон! — Сега тя почти се разплака. — Работата е там, че… Мики и аз… ние се опитвахме да планираме и твоя живот. Мислех си, че знам за какво момиче трябва да се ожениш. По същия начин, по който Мики планираше кариерата ти. Исках да имаш идеалната съпруга. И се самоназначих за арбитър на съвършенството. — Докосна очи с пръста си с цвят на капучино. — Правехме го за твое добро, Джон.
— Още не съм тръгнал да се женя.
Мери се овладя и леко поправи стойката си, след което с привичното си чувство за такт промени темата:
— Сигурно си десетият посетител днес. Дори ме е страх да си помисля какво ще стане довечера. Но си единственият, за когото мисля, че наистина е искал да дойде. Благодаря ти за това, Джон.
На устата ми беше да й кажа, че Мики ми е бил като втори баща. Вместо това попитах:
— Реши ли вече какво ще правиш? Или още е много рано?
Мери извърна глава. Все още беше красива жена и можех да си представя впечатлението, което е направила на младия лейтенант, върнал се вкъщи за първата си отпуска. Кратка почивка в Батон Руж на път за Виетнам.
— Не знам. Толкова беше внезапно, толкова. — Тя отново си наложи да остане спокойна. — Още кафе, Джон? Мисля си, че може и да ми хареса отново да преподавам. В града. Мики би го одобрил.
— Мери, трябва да те питам нещо. Обаждал ли ви се е Ем Карол? Наскоро имам предвид.
Можех да чета по лицето й.
— О, да. Все по-често. Толкова бях щастлива, че двамата с Мики са надживели старите дрязги.
— Бяха се сдобрили?
— Първи приятели. И да ти кажа под секрет, бяха намислили нещо. Стояха в кабинета на Мики с часове. Всичко започна миналата зима. Не бяхме виждали Емерсън от векове. — Разпознах едно от социалните й мероприятия. — Накарах Мики да го покани на някоя от вечерите ни. Когато и ти щеше да си тук. Заради доброто старо време. Но Мики отказа. Нещо като тяхна си момчешка тайна. Затворен клуб. Понякога наистина се чудех защо не са включили и теб. Преди бяхте толкова близки.
— Мери, имаш ли някаква представа с какво се бяха забъркали? Може да се окаже важно.
По лицето й си личеше, че не знае.
— Като че ли беше някакъв проект, над който работеха заедно. Но Мики не ми каза нищо повече. Рядко говорехме за работата му.
— Знаеш ли кой от двамата пръв се е свързал с другия?
Мери се замисли за момент.
— Наистина не мога да ти кажа. Не и със сигурност. Имам чувството, че беше Ем. Май той се обади на Мики. Но не съм сигурна.
— Ем… изглеждаше ли ти Ем щастлив?
— Ем никога не ми е изглеждал щастлив. Не е от този тип хора.
— Все пак как ти се стори? Същият? Променен?
Мери ме погледна в очите.
— Имаш предвид пиенето? Естествено, от пръв поглед му личеше. Но не пиеше много, докато беше тук. Мики не би му позволил.
— Говореше ли за работата си? Изглеждаше ли ти нещастен?
— Джон, за какво изобщо става дума?
Не знаех. Лутах се. Главата ми цепеше един от тия махмурлуци, които се появяват след недоспиване. За малко да й кажа за Ем, но така и не можах да оформя думите.
Мери наруши мълчанието.
— Станало ли е нещо? Ем се е забъркал в някакви неприятности, нали? Това момче винаги си е патило. Спомням си, когато вие двамата.
— Мери, Ем е мъртъв. Застреляли са го на улицата вчера. Писаха в сутрешните вестници.
— Не може да бъде. Това е.
— Съжалявам, Мери. Не трябваше да ти казвам.
— Не мога да повярвам.
— Съжалявам.
— Веднага след.
Исках да го обсъдим. Да кажа: „Да, страхотно съвпадение.“ Историята започваше да намирисва. Дори аз го усещах, а поначало съм бавен.