Заслизах по стълбата, както си бях бос и без риза. Схванат, потрошен и изтощен. Трябваше да претърся цялата кухня, преди да намеря ключа на лавицата, на която го бях оставил вчера.
Посетителят ми поднови чукането.
Сграбчих най-големия нож, който успях да намеря.
Не вярвах някой да е дошъл да ме убие. Не и посред бял ден, думкайки по вратата ми. Но беше крайно време да проявя известна доза предпазливост.
Погледнах през шпионката и видях Кори Невърс.
Отворих вратата, преди да успее да почука отново. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. От типа жени, които обичат да висят по спортните зали.
След като ме разгледа добре, тя се усмихна лукаво и каза:
— Вкъщи винаги ли ходиш гол? — Насочи малкия си изваян нос към ножа в ръката ми. — Не съм чак толкова опасна.
— Какво искаш?
— Не бъди толкова лош с мен. — Отвори леко устни и усмивката й стана още по-ослепителна. Способна да накара брокери и банкери да изплезят езици. — Моля те.
По природа не съм груб. Но когато току-що са убили гаджето ти, а изглежда, че някой се мъчи да убие и теб, когато са те измъчвали, пикаеш кръв и ченгетата наскоро са си спретнали купон в дома ти, си склонен да занемариш маниерите си.
— Колко е часът? — Имах чувството, че съм спал петнайсетина минути.
Погледна часовника си. Оригинален „Картие“.
— 12:15. Да не те събудих?
— Легнах си късно.
— Полицията?
Това привлече вниманието ми.
— Писаха в „Поуст“ — обясни тя. — За приятелката ти. Просто исках да ти кажа, че съжалявам. Тя изглеждаше готина.
— Не беше готина. Беше разкошна. Но не готина.
— Прекрасно определение за жена. „Разкошна“. — Усмивката й увехна. — Не мисля, че някой ще каже нещо толкова хубаво и за мен. Ако умра.
Пуснах я да влезе. Умен както винаги. Забеляза разрушението още преди да пристъпи прага.
— Скъп спомен от полицейския участък във Вашингтон — обясних й. — Убедени са, че съм наркотрафикант.
В сребърното й гласче се промъкна несигурност.
— Могат ли… разрешено ли им е да правят така?
— Защо не? И така, какво искаш?
Бях си създал погрешна представа за нея. Както и за всичко останало напоследък.
Разплака се.
— Самотна съм. Не разбираш ли? Страх ме е. Не знам какво да правя. Опитах се да се върна на работа. Мислих си, че ще ми помогне да забравя. Не стана. — Скри очи с длан. Някаква муха, която я беше последвала в къщата, закръжи около русокосата й главица. Тя махна с ръка, за да я прогони, и видях, че гримът се е размазал под клепачите й. — Кокво искаш? Просто искам да поговоря с някого. — Вече ридаеше. — Прочетох вестника. Прочетох за приятелката ти, за колата ти. Мислех си, че сега между нас има нещо общо.
Продължаваше да изглежда като реклама в скъп моден журнал. Стилна мъка. Стоях, както си бях по дънки, не знаех какво да правя с ръцете си и коремът ме болеше така, че единственото, което исках, беше да се върна в леглото и да се свия на кълбо.
Бях готов да я докосна. За успокоение. Но нещо ме спря. Имах необяснимото чувство, че тя и Тиш са били врагове, че предателството следва като сянка Кори Невърс.
При мисълта за Тиш си опомних нещо друго. Не бях направил едно от основните неща, които всяко човешко същество в моето положение беше длъжно да стори.
— Чакай ме в кухнята. Седни някъде и ме чакай.
Съвсем не подскачах нагоре по стълбите, така че имах достатъчно време да се почудя дали ченгетата са прибрали нещата на Тиш. Колкото и малко да бяха те. Трябваше ми бележникът й с адреси. Който следователите със сигурност бяха взели, ако наистина вярваха, че Тиш е замесена в нещо противозаконно.
Бяха пребъркали безцеремонно вещите й. Под краката ми пукаха перца за китара. Дикенс лежеше върху Шарлот Бронте. Но ченгетата явно се бяха интересували основно от бикините й, които лежаха разхвърляни по пода като малки сигнални знаменца.
Бяха взели китарата, но не си бяха дали много зор с бележника. Беше малък и раздърпан. Винаги бях изпитвал желание да го прегледам. Сега поне имах повод.
Знаех, че сегашното име на майка й е Бенет и че се е преместила в Мичиган. Тиш не ми беше казала нищо повече и аз не я бях питал. Не трябваше да я познаваш от чак толкова дълго, за да разбереш, че не изпитва особена носталгия по родния си град.
Набрах номера. С надеждата, че никой няма да вдигне телефона отсреща. С надеждата, че по това време майка й е на работа. Знаех, че трябва, но не исках да ми се налага да го правя.
Някой вдигна след четвъртото позвъняване.
— Да? — чуваше се шум от телевизор.
— Госпожа Бенет?
— Да.
— Госпожо, вие ли сте майката на Патриша О’Мейли?