— За бога, Джон, мъжете така ме вбесяват. И точно ти! Мислех те за джентълмен. И винаги съм те мислела за сериозен. Ако беше малко по-дребен, щях да те натупам!
Мълчаливо й помогнах да направи кафето.
Над сребърния сервиз за кафе на Мери се вдигаше пара. Тя го сервира с ледена учтивост, сякаш танцувахме менует в двора на Луи XIV. Кори или нищо не забелязваше, или не й пукаше.
Разговорът замря. Отпивахме мълчаливо.
Изведнъж Кори каза:
— Имате толкова красиви антики. Хоби ли са ви, госпожо Фарнсуърт?
— Наследство — отвърна Мери. — Джон, бъди така добър да долееш чашата на госпожица Невърс.
Подчиних се, после попитах:
— Мери, нали спомена, че който и да е бил тук, е преместил един стол? До бюрото на генерала?
— Да, Джон.
— Може ли да погледна? Ще ми го покажеш ли?
— Разбира се. — Тя се изправи. — Моля ви, госпожице Невърс, не ставайте.
Последвах Мери до стаята, която генерал Фарнсуърт беше използвал като кабинет, библиотека, зала за съвещания и бърлога за покер. Моряшки сандък заемаше почти половината стая. Нямаше странични приставки, така че можеше да се използва и като бюро. Половината от плота се падаше на компютъра на генерала. Стените и подът бяха отрупани с книги по военна история. Сувенирите от дългата служба — плочи, грамоти и знамена, дипломи и снимки с автографи на герои, кадетска сабя и кивер — можеха да попълнят колекцията на някой частен музей. Беше единствената стая, в която Мери не беше наложила чувството си за ред. Генералът беше придобил навици, които наподобяваха дисциплинираност, но Мери беше истинския старшина в семейството. Стаята не изглеждаше по-различно от обикновено, но поради многото струпани в нея неща нямаше как да преценя дали нещо е било пипано.
Мери затвори френските прозорци зад нас.
— Невъзможна е, Джон.
— Мери, между нас няма нищо. Тя само…
Мери Фарнсуърт ме изгледа ледено с кафявите си очи.
— Ти може и да си мислиш, че няма. Но тя не споделя мнението ти.
Погледнах към стола. В Кори имаше нещо особено. Досега не бях срещал някой, който да е в състояние да предизвика силна неприязън със същата скорост.
Във всеки случай исках Мери да престане с нападките. Коментарите й за Тиш ме изкарваха от релси. Исках да й кажа какво се е случило, но не ми достигаше кураж да го направя.
Вместо това попитах:
— Как точно беше оставен столът?
Веднага стана делова.
— Винаги, след като свършеше работа с компютъра, Мики пъхаше стола под тази част на бюрото, която използваше за писане. Без някаква причина, просто така му харесваше. Знаеш как подреждаше нещата си.
Столът беше оставен под компютъра.
— Имаш ли нещо против да го включа? Само за проверка?
— Не, разбира се. — Тя се приближи. — Какво си…
Вече не я слушах. Включих монитора, после се пресегнах за бутона към мозъка на машината. Чудех се дали Мики има парола.
Дори и да я знаех паролата, нямаше да ми е от особена полза. Копчетата за захранването светнаха, но мониторът си остана черен. Натиснах няколко клавиша — без успех.
— Къде държеше дискетите си?
— Точно на рафта до теб.
Нито следа от дискети. Лавицата беше празна.
— Господи — каза Мери.
Бяхме се върнали към зоната на здрача.
Клекнах.
— Искам да погледна в проклетото нещо. Става ли?
— Каквото и…
— Може и да го повредя.
— Няма значение.
Изключих компютъра и дръпнах кабела. Компютърът беше от старите модели, огромен, но по-лек, отколкото изглеждаше. Сложих го да легне върху килима.
Не ми потрябваха инструменти. Болтчетата се отвъртяха без засечка. Отворих кутията. Хард-дискът беше изчезнал.
— Нещо не е наред ли? — попита Мери. — Трябва ли пак да се обаждам в полицията?
Зяпах изкормената машина. Бях пълен с въпроси, на нито един от които не можех да си отговоря. После затръшнах капака и върнах кутията на мястото й.
— Мери, чуй ме внимателно. Не мисля, че имаш нужда от полицията. Трябва да забравиш, че въобще сме се докосвали до компютъра. Забрави за дискетите. Нещо става и каквото и да е то, искам да стоиш настрана от него.
Тя ме погледна с кафявите си очи.
— И Мики е бил намесен, нали? В това, за което говориш?
— Моля те. Просто забрави за всичко. — Четях мислите й. Ако съпругът ми е бил замесен и това му е струвало живота, проклета да съм, ако остана настрана. — Мери, можеш ли да отидеш на гости на роднините си? Където и да е, само да се махнеш оттук?
— Няма да.
— Чуй ме. Опасно е. И не можеш да помогнеш с нищо. Съпругът ти не е искал да се намесваш. Не е искал да се намесвам дори аз. Но аз съм вътре, а ти не и те моля в името на Мики да хванеш първия самолет и да се махнеш оттук.