Казах й:
— Вече стрелят на месо.
Може Мери Фарнсуърт да не я хареса, а може би аз не си позволявах да я харесам. Но дори и в малкото ми мозък беше започнало да се прокрадва чувството, че Кори Невърс наистина е изплашена. Когато ме остави до гаража, се престори, че я е страх от тъмното. В пет часа посред лято. Преди да си тръгне, се съгласих да се отбие вкъщи по-късно.
Имаше си начини да постига своето.
Бизнесът с коли под наем процъфтяваше. Трябваше да обиколя три гаража, преди да намеря свободна кола. Наех един форд, който беше пред разпадане. За безбожна дневна такса.
Влях се в пълзящия следобеден поток коли и прослушах станциите за допълнителна информация. До следващия кръгъл час броят на жертвите беше нараснал с 12. Не бях гладен, но спрях за продукти в един супермаркет. Движех се покрай рафтовете като затворник, изведен на разходка. Платих и вече нямаше как да отложа връщането вкъщи.
„Вкъщи“ означаваше Тиш. А тя беше мъртва. Всичко, до което се беше докосвала някога, носеше заряда на емоционална атомна бомба. Кипнах вода за спагети и изслушах съобщенията на телефонния си секретар.
Няколко обаждания от репортери. Не си направих труда да запиша имената и телефоните им.
Едно обаждане от шефа ми. Още едно от правните служби към армията. Беше петък вечер и реших, че няма смисъл да им звъня. Можех да ги видя лично в понеделник.
Обаждане от Дики, което събитията бяха изпреварили.
Един от групата на Тиш питаше дали наистина е мъртва, или във вестниците става дума за някой друг.
И секси глас, който ме посъветва да сменя телефонната си компания.
Пуснах спагетите във водата и взех указателя. „П“ за „погребални агенции“. Навечерях се, изпих чаша вино от една отворена бутилка и чак тогава набрах номера на рекламата, която изглеждаше най-стилна.
Когато обясних какво точно се е случило с Тиш, гласът от другата страна ме предупреди, че ще е трудно да й възвърнат вида, в който я помня.
— Сигурно не съм бил достатъчно ясен — им казах. — От нея не е останало нищо. Само пепел. Не може и дума да става за отворен ковчег или излагане на тялото. Искам просто да я погреба.
— Допитали ли сте се до останалите членове на семейството?
— Аз съм единственият член. Искам гроб южно от реката. На чисто място. И красиво.
— Колко места ще искате, господине?
Замислих се ненужно дълго.
— Едно.
— Обмислете добре колко ще спестите.
— Искам едно място. Вижте, чудя се дали още използвате дървени ковчези? Не от евтините. Хубави ковчези.
— Разбира се, господине. Имаме разкошно ложе, изработено от махагон. И наистина шикозен модел от розово дърво, внос.
— Мога ли да ги видя?
— Разбира се. Естествено, господине. Нали затова сме тук. Правилно ли разбрах, че искате церемонията да се проведе след един ден?
Исках да му изкрещя. „От теб се иска само да я погребеш, по дяволите!“ Вместо това казах:
— Да. И ще съм ви благодарен, ако успеете да намерите католически свещеник. Мъртвата не беше член на местното паство.
— Цветя?
Отново се замислих. Щеше ми се всичко това да свърши.
— Рози. Много рози. Нека са жълти.
На няколко пъти бях подарявал на Тиш рози. Първият букет — от жълти рози — я беше разплакал.
Качих се горе и разлистих бележника на Тиш. Имената бяха по-малко, отколкото очаквах. Повечето на клубове и музиканти. До всяко име беше нарисувала човече. Усмихнато или намръщено. Това срещу моето име беше ухилено да уши. Споменът за него ме измъчва половин час.
Първо се обадих на имената, които ми звучаха познато. Всяко позвъняване ми причиняваше физическа болка. Някои от приятелите й искаха подробности, с каквито още не разполагах, или утешение, каквото не можех да им дам. Други се държаха с тромава учтивост и просто искаха да приключат по-бързо. Едно копеле ми каза със съчувствие, че работата при Тиш е била въпрос на време.
— Така й не повярвах, че не се друса — ми каза. — Гладът за дрога се усещаше.
Свърших и останах с глава, заровена в дланите ми. До иззвъняването на телефона.
Представи се като Карл Алстрьом. Силен глас, замислен да звучи като убедителен.
— На бас, че не ме помниш — ми каза. — Началният курс. В Хуачука. Спомняш ли си Али Алстрьом? Готино си купонясвахме тогава, а, Джони?
Не бях купонясвал с него, но сега си го опомних. Лейтенант Карл Алстрьом. Той и още няколко курсанти бяха хванати да преписват. От школата за разузнавачи трябваше да ги изхвърлят веднага, но бяха само лейтенанти и командването се стараеше да намали колкото е възможно броя на отпадналите. Така че ги плеснаха през ръцете и ги наказаха с допълнителни тренировки. По-късно чух, че Алстрьом бил хванат да фалшифицира някакви документи и така и не стигнал дори до капитан.