Изчаках Кори на вратата и й подадох кафето.
— Още информация за Боб Нечестни, моля.
Паркингът вонеше на изгорели автомобилни газове.
Климатикът на колата ми не работеше. Преди да спрем, бях настроил радиото на една колежанска джаз станция и сега само го намалих.
— Боб е играч — каза Кори. — От тия, дето купуват маниерите си заедно с първата си членска карта за някой клуб. Знае, че светът играе по свирката му, и затова си мисли, че не трябва да вдига много шум. Носи страхотни костюми. Знае как да говори пред хора. Пред него сенаторите изглеждат като манекени. Ако пожелае, би се свързал и с Господ. А Той може и да се притесни, че Боб няма време да си побъбрят. — Наведе се напред, така че да отпие от кафето си, без да се причести с него. — Не знам какво друго да ти кажа. Ако някога умре, сигурно ще го погребат в мавзолей. Никой не знае колко точно е богат.
— Какво мислеше Ем за него?
— Възхищаваше му се. Боготвореше го.
— Не знаех, че е бил способен да боготвори някого. Завих на юг по шосе 29. Бъдещето беше пълно с черни пътища. Така че да мога да засека преследващи ни в тъмното фарове.
Кори се наведе пак към кафето си.
— Може „боготвори“ да е твърде силно. Но беше заслепен. Всичките тези пари, властта. Сделките. Обичаше да казва: „Не мога да разбера как го прави.“ Което от неговата уста беше страхотна похвала. В интерес на истината, мисля, че малко се страхуваше от Нечестни.
— Защо?
По-скоро усетих, отколкото видях как сви рамене.
— Кой не се страхува от шефовете си? Нечестни беше последната инстанция.
— Каза, че през последните няколко месеца с Ем е ставало нещо? Че нещата между вас са отивали на зле. Че е пиел.
— Връзката ни поначало не беше нещо кой знае какво.
— Можеш ли да си го обясниш с нещо? Нещо по-особено?
Минавахме през железопътни релси и Кори повдигна нагоре чашата си. Над някаква ярко осветена бензиностанция се развяваше знамето на Конфедерацията.
— Животът с Ем поначало си беше особен. Не знам. Пътуваше много. Разбирахме се най-добре, когато беше отсъствал за дълго време. Знаеш как е. Спомням си веднъж, връщаше се от една от тия тайни изпитателни станции в Невада, Юта или бог знае къде. Беше се подредил още на летището. Тогава ме удари за пръв път. Беше толкова неочаквано.
— Защо не го напусна? Още тогава?
Забави малко отговора си. Свих по един черен път. Отчаян опит да объркам преследвачите.
— Е, вече ти казах. Мислех си, че съм срещнала шанса си. Мислех, че имам нужда от него. — Отпи от кафето. После пак. Виждах бледото й лице с периферното си зрение. — Може и да ти прозвучи перверзно — каза накрая. — Но мисля, че част от мен смяташе, че си го заслужава.
Бяхме се отдалечили доста от Вашингтон и джаз станцията започна да пращи, така че трябваше да се задоволя с диджей с глас на амбулантен търговец и нешвилски репертоар. Рядко слушам кънтри, но имах чувството, че вече съм чувал всички песни. После амбулантният каза, че превключват на новини от Атланта.
Не ми стана по-добре. Ченгетата от Атланта, ФБР-то и останалите организации бяха обградили общежитието, в което се криел някакъв иранец. Изкарваха го като истинска обсада. Репортерът от мястото на събитието съобщи, че мъжът бил основният заподозрян за експлозията в изследователския център, чието разрушение представлява такава загуба за семействата от региона и за цялата нация.
Представих си изплашен до смърт притиснат към пода дребен далавераджия, който си мечтае за измисленото от сънародниците му летящо килимче от „Хиляда и една нощ“.
Не вярвах, че го е направил той. Освен ако не е бил нает да замаскира местните таланти в областта. Все още не бях сигурен кой е поставил бомбата. Но беше изключено да повярвам, че е някой с тюрбан и рошави вежди.
В стомаха ми се гонеха лоши предчувствия. Започвах да осъзнавам колко малка е моята роля.
А това означаваше, че съм лесно заменим.
Спрях в долината Шенандоа, в мотел край един от градовете, чиято основна прехрана е земеделието и тръгналите на обиколка из забележителностите от Гражданската война туристи. Кори ме придружи до рецепцията. Когато поисках отделни легла, работещият нощна смяна ме изгледа иззад бюрото си, сякаш бях най-големия глупак на света.
Минаваше полунощ. Кори се затвори в банята, а аз пуснах Си Ен Ен. Основната новина беше обсадата на общежитието в Атланта. Кори излезе по тениска, но този път не беше забравила бикините. Легна си и загаси лампата откъм нейното легло. Намалих звука, но продължих да гледам. С чувството, че знам какво ще се случи. Кървава фиеста на живо.