Малко след един федералните и отряд местни доброволци щурмуваха стаята на иранеца. Стреляше се толкова много, че операцията заприлича на отмъщение за Пустинна буря №1. Убиха го. Не се виждаха военни. Изключих телевизора, без да изчакам коментаторите да започнат да гадаят той ли е истинският виновник и отидох да си измия зъбите.
Опипом намерих леглото си в тъмното. Изтощен. Но сънят явно не се вписваше в програмата ми. Чакаха ме прекалено много въпроси за разрешаване. С прекалено малко отговори. И равномерното дишане на Кори.
Стиснах очи като дете, което се страхува от Торбалан. След около минута я чух да се раздвижва под завивките си.
И двамата бяхме пребити. Кори похъркваше. Но аз не можех да заспя. Откъслечни мисли се явяваха, забиваха се в съзнанието ми и веднага пак се оттегляха. Отговори, които се изпаряваха, щом се докоснех до тях. Военните са обучени да поемат инициативата. Аз бях просто един лабораторен плъх.
Изведнъж в тъмнината, от която човечеството открай време се страхува, получих прозрение. Беше нещо, което не се поддава на логиката и разума. Просто го знаеш.
Нещо лошо.
Станах — много тихо — и затърсих из пътната си чанта револвера, който ми беше върнала Кори. Защото можел да ни потрябва.
Джон Рейнолдс клечеше като глупак. Какъвто всъщност си и беше. Глупак на глупците. Бос на набития с песъчинки килим.
Хванах оръжието за барабана, отнесох го в банята и затворих вратата.
Мотелът не беше от особено луксозните. Крановете бяха от стар бял порцелан, светлината — ярка. Завъртях барабана. После отворих револвера и изкарах патроните на дланта си. Затворих го и натиснах спусъка.
Изщрака.
Добре. Да си помислим кого се очакваше да застрелям с него. Не вярвах на историята за това как пищовът се е озовал при нея. Не вярвах на повечето от нещата, които ми беше казала. Но не си бях задал сериозно въпроса защо го прави. Направете справка с Фройд, Юнг и Адлер по въпроса, но за мен Кори беше сляпо петно. Не исках да я допускам до себе си. Важно беше да продължа да поддържам точната дистанция помежду ни. Но в случая правилна дистанция нямаше. Тя не беше просто кълбо нерви, нито продукт на лошия мъжки вкус.
Защо ми беше дала револвера?
Не си падам по оръжията. Но съм си имал много вземане-даване с тях. Прегледах внимателно револвера. Доста просто замислено парче метал. Изглеждаше наред.
После, осенен от внезапно сутрешно вдъхновение, се сетих да проверя патроните. На пръв поглед изглеждаха нормални. Но нещо не се връзваше.
Оставих револвера и амунициите на пода и вдигнах един патрон срещу светлината. Примижах и го разгледах. Повторих процедурата и с останалите. След което дълго стоях неподвижно.
Накрая пъхнах патроните обратно в барабана, изгасих лампите и се върнах в спалнята. Трябваше ми време, за да свикна пак с тъмнината. Вървях бавно. Като се блъснах на няколко пъти, се приближих на пръсти до леглото на Кори и там спрях. Беше зарязала хъркането, но определено спеше. Косата й блестеше в златисто.
Насочих револвера към главата й. Бях на сантиметри от нея. После натиснах спусъка.
Натиснах го още няколко пъти, заслушан в шестте изщраквания на петлето и тишината след тях. Кори промърмори нещо, но не се събуди. Беше ми дала нормален револвер, но някой си беше поиграл с патроните. Щях да съм мъртъв в минутата, в която го насочех към някого.
Изтрезняването дойде прекалено рано.
Стоях до леглото й, докато повече не можех да я гледам, после върнах револвера в легълцето му в чантата ми и се измъкнах навън. Седях опрян на стената на мотела още по шорти и тениска и зяпах нарядко преминаващите коли.
Когато се върнах вътре, хоризонтът вече бледнееше. Поспах малко. Сънят ми не беше спокоен. Когато най-после се отказах и станах, Кори още спеше. Беше наистина красива жена.
Взех си душ и се облякох. Шумът я накара сънливо да открехне клепачи.
— Надолу по пътя има закусвалня — й казах. — Ще се поразходя и ще взема нещо за ядене.
— Не ям сутрин. — Гласът й беше дрезгав от съня. — Само кафе. Ако обичаш. Черно. И може малко сок. Добре ли си?
Излязох. Исках да не се връщам никога, просто да оставя Кори и всичко останало в евтината мотелска стая.
Мотелът беше в покрайнините на града. Табели сочеха пътя към междущатската магистрала. Беше неделя сутрин в един чист свят. Минаващите коли и пикапи бяха пълни с хора. Отиваха на църква. По това време във Вашингтон хората бягаха, за да се отърват от излишните килограми, и четяха сутрешните вестници.