Закусвалнята беше еталон за мирно съжителство. Старци с тиранти, няколко скитници. Експедитивна сервитьорка. На крайната маса беше седнало пременено в неделните си дрехи многочленно семейство. Въздухът ухаеше на пържен бекон и кафе.
Седнах на един стол в ъгъла. Реших първо да се нахраня. Не изгарях от нетърпение да се върна в мотела. Без да ме е питала, сервитьорката ми донесе кафе. Менюто им не беше особено здравословно.
Беше трудно да си представиш, че цели цивилизации са съществували без кафе. В закусвалнята го правеха остро и доста редичко. Но беше топло.
Двама старци се смееха на нещо, което само те разбираха.
Поръчах голяма закуска. Ерата на прогонващото апетита пъзливо отчаяние беше отминала. Докато чаках храната, развалих пари и от външния автомат си купих неделния „Поуст“. Изданието беше подготвено преди края на обсадата на общежитието в Атланта.
Изпих още една чаша кафе, удивен колко нормално си живеят останалите хора. За вестниците отдавна бях мъртъв, стара история. Тиш се беше появила съвсем замалко. Нахраних се бързо, без никакви церемонии, и изядох дори малките пакетчета шунка, които вървяха с препечената филийка.
На стола до мен седна набит мъжага. С изскочили от тениската мускули и малко дяволче, татуирано върху огромния му бицепс на общ работник. Дрехите му бяха раздърпани, брадата и мустаците сивееха. Едва се крепеше на границата на лудостта. От типа, който кисне из закусвалните по американските второкласни шосета.
Келнерката му донесе кафе, доля и моята чаша и отиде да вземе чиния палачинки от кухнята.
— Пишат ли нещо интересно? — попита ме мускулестият.
— Може да го прегледаш.
— Много ви благодаря. — Извади портфейла си и остави на барплота 20 цента. — Не искам да си развалям закуската. А сега си вдигни задника оттук, излез спокойно и се качи в белия микробус.
Оставих чашата си.
— А ако не го направя?
Можеше да се оправи с мен. Мускулите ми бяха като на военен. Неговите бяха истински. И не приличаше на човек, който би отстъпил пред по-слабия.
Усмихна се под мустак.
— Ами тогава ще трябва да те убия. — Погледна огромната розова панделка на кръста на сервитьорката. — И нея. И още няколко от тези примерни граждани. За да изглежда както трябва. — Глътна набързо кафето си. — И момичето в хотела. И червенокосата ти дивачка.
Една голяма ръка стисна здраво рамото ми.
— Решителният момент — ми каза. — Цялата тази история достигна точката, в която или стигаме до някакво разбирателство, или елиминираме другите страни. Както кажеш ти, полковник.
Девета глава
Ескортът ми ми посочи няколко подредени около басейна сгъваеми стола. Сред баровската обстановка приличаше на избягал затворник.
— Сядай там. Той ще дойде, като свърши.
Седнах под чадър на сини и бели ивици. Някакъв мъж плуваше по дължина на басейна. Със злоба. При всеки тласък над водата се показваше почерняла от слънцето бръсната глава. Последвана от чудовищни рамене. Бях виждал много плувци в по-добра форма, но нито един с повече хъс. Този сякаш имаше сметки за уреждане със самата природа.
Излезе навън след последната отсечка, която спокойно можеше да му докара някой инфаркт. Мокър. Поемащ на пресекулки целия запас от кислород на Северна Америка. Свали плувните си очила и ги захвърли на някаква масичка за напитки. Отправи се към мен и за момент ми заприлича на Минотавъра.
Тялото му беше нашарено с белези. Кожата — загрубяла. Изглеждаше така, сякаш някой го беше разглобил на части и после набързо сглобил наново.
Изправих се.
Подаде ми огромната си ръка.
— Роско Хънт. Викай ми Пънчи. Значи ти си тоя, дето изпили нервите на всички, от Христос до Буда.
Не прекали с ръкостискането. Не беше нужно. Дланта му беше силна и влажна. Извърна се наполовина и взе огромна хавлия от приготвения на една пейка куп. Изтърка главата си и после я уви около нея като тюрбан. Стоеше му като монашеска качулка. Наведе се, свали плувките и пухтейки, се подложи на слънчевите лъчи.
— Мога ли да ти казвам Джон?
— Имам ли право на избор?
Повдигна на милиметри едната си вежда, при което кожата над нея се набръчка.
— Майната му, синко, всеки има право на избор. Животът е пълен с алтернативи. Нали затова е проклетата свободна воля. Само трябва да си готов да си поемеш отговорността след неправилните решения.
— Наричай ме както си искаш.
Пусна хавлията на плочите и се намъкна в син халат от фин памук. С емблема на хотел „Ориент“ в Банкок. На масата имаше чаша и кана с вода. Ледът вътре беше изтънял до полупрозрачни перца. Той надигна каната и отпи направо от нея.