Изтри загрубелите си устни с опакото на дланта. Кожата около устата му изглеждаше като изгорена.
— Честно да ти кажа, не искам да ти викам както и да било. Ще ми се да не бях чувал за тебе. Ти си като таралеж в гащите. — Погледна ме със закалени от интелигентност очи. — Но ето ни тук.
— Мястото не е лошо — кимнах към огромната къща.
— На мен ми харесва. Добре, да влезем вътре. Ще пийнем по нещо. — Вървеше, сякаш би предпочел да спринтира. Прекалено много енергия за едно тяло. — Магдалена — извика. — Магдалена.
Веднага се усещаше, че Роско Хънт е истински. Представляваше всичко, което колкото и да се удряше в гърдите, Габриели никога не можеше да бъде. Другите повишаваха глас, той ти повишаваше нивото на адреналина.
Ескортът ми ме беше довел — след като на два пъти сменяхме коли в разни горички — до тузарско имение между шосе 66 и Мидълбърг. Местността беше като рекламен парк за милионери. Явно нямаше значение, че виждам къде отиваме. Ескортът и шофьорите се притесняваха само да не ни следят.
Имението беше от по-големите, които не се виждат от магистралата. Просто отбивка от пътя с тухлени колони и надпис „Частна собственост“. Аркади от дървета. Бяла ограда, дълга колкото граница на държава от Третия свят. От едно възвишение успях да мерна малко езеро и частно летище с увиснало в жегата флагче. Бялата мраморна къща изглеждаше така, сякаш е била строена през XVIII век за някой сериозен играч. Всяко следващо поколение беше прибавяло по някое крило или етаж. Беше голяма, несъвършена, колкото трябва да е, и недостижима.
Задното крило беше остъклено. Отвори се врата и към генерала се втурна черен лабрадор. Последван от латиноамериканка с униформа на камериерка. Беше достатъчно обикновена да не предизвиква смут в казармите.
— Умира да плува с мен в проклетия басейн, затова го затварям — обясни Хънт. Помислих, че кучето ще се хвърли върху му, но на сантиметри от господаря си то спря и изплези език.
— Добро момче. Добре, Кастро, ела. — Генералът се потупа по бедрото и кучето се заумилква. — Обичам го този звяр. Но не искам да плува с мен. Магдалена.
— Si, senor general.
— Донеси ни едно шише джин с тоник. Обичаш ли джин с тоник, Джон? Само това става за пиене в тази жега. Гладен ли си?
— Преядох на закуска.
Изсумтя.
— Още по-добре. Човек не може да говори сериозно, докато яде. Само гадните политици го правят. — Изсумтя пак, а кучето му пригласяше. — И без това копелетата не говорят за нищо сериозно. Харесва ли ти Вашингтон?
— Интересно място.
— Не става за военни. Прихващаш всякакви лоши навици. Отпускаш се. Най-лошото за един мъж. — Изгледа ме. — Ти обаче се поддържаш в доста добра форма.
— Старая се.
— Някое от моите момчета ли ти е подредило така окото?
Поклатих глава. Удареното от франсето място не беше подуто или посиняло особено, но Хънт беше свикнал да обръща внимание на всичко.
— Присъствах на малко разгорещен семинар по международни отношения.
Изръмжа, обърна ми гръб и ме поведе към къщата. Мъж, забравил какво е страх. Хънт беше изключение сред изключенията. Не вярвам, че би оцелял в друг род войски освен в Специалните части. Беше прекалено деен. Сигурно първата му работа на тоя свят е била да се сбие с доктора, който го е израждал.
Кожата ми настръхна от хлада на климатика. Следвах Хънт по коридор със стени, обсипани с ловни литографии, и плячката, събрана през дългата му презокеанска кариера. Отвори една врата и каза:
— Влизай. — Задържа я, докато минах. Учудих се колко нисък беше, много по-нисък от мен, но по — голям във всяко друго отношение. Можеше да ме разкъса, стига да поиска.
Кучето остана в коридора и жално заскимтя. Без да му обръща внимание, Хънт затвори вратата. Намирахме се в най-красивата библиотека, която съм виждал, като се изключат рекламните брошури. Седнах в кафяво кожено кресло с качество, което никога нямаше да мога да си позволя. Дори и да оживеех до следващата си покупка на мебели.
Камериерката почука, остави сребърен поднос с бутилка и две чаши и излезе. Явно знаеше какво ще поиска Хънт и го беше приготвила предварително. Кучето скимтеше за внимание, но не посмя да я последва в стаята.
— Добра прислужница — каза ми генералът. — Доведох я от Ел Сал. Цялото й проклето семейство беше изклано. От нас. Роберто може и да беше боклук, но наш боклук.
— Това начин да ми кажеш, че Али Алстрьом работи за теб ли е?
Изсмя се. Доста шумно.
— По дяволите, знаех си, че двамата с теб ще се разберем, Джон. Е, добре. „Признавам греха си.“ Не можеш да провеждаш външна политика без хора като Алстрьом. Нито да въртиш бизнес. Някога да си си купувал кола от мормон? — Усмихна се, този път беззвучно. — Достатъчно си интелигентен да разбереш ползата от човек като Али. Така че не се прави, че не разбираш.