Обърна се пак към мен и със сигурна ръка затегна още халата си.
— Истината е, че сме страхливци. Родени сме такива и страхът никога не ни напуска. Единственото, което остава с нас до края. — Изви устни в деликатна усмивка. Сякаш се разпука роза. — Всичко си идва на мястото, когато проумееш това. Религията. Цивилизацията. Правната система. Правителството. Каквото и да е. Всичко е твърдина срещу страха, който заплашва да ни завладее напълно.
Без да престава да говори, извади една книга и затърси нещо из нея.
— Има два вида страх, Джон. Обикновен и специфичен. Страхът, който всички изпитваме, и страховете, които се отнасят до отделните индивиди, епохи или места. — Затвори книгата и я върна на мястото й. — Познаваш ме. Поне донякъде. Историите. Слуховете. Достатъчно съм суетен да предположа, че си чувал какво се говори за мен. — Изправи се и отново се превърна в минотавър. — Не забравяй тези истории, Джон. Повярвай им. Никоя от тях не отразява пълната истина. Ако обстоятелствата ме принудят, мога да причиня на госпожица О’Мейли такава болка, че да изгуби разсъдъка си. И ще направя така, че и ти да си там и да гледаш. На място, където тя ще те вижда. Не ме карай да го правя, Джон. Упражни свободната си воля в името на доброто.
Погледнах към чашата си. Не беше време да се правя на смел.
— Какво искаш?
Пристъпи към мен и постави ръка на рамото ми.
— Знаеш какво искам. Дискетите. Всичките. — Отдръпна ръката си и без да искам, съжалих за прекъснатата човешка връзка. Ако Хънт изобщо беше човек. — Върни дискетите и ние ще ти върнем госпожица О’Мейли. Няма да причиня нищо лошо на нито един от вас. Нито на останалите замесени.
Върна се в стола си. Върховен съдия на пиедестала си.
— Има още нещо. Човекът, за когото работя — наистина велик американец, — ще ти плати десет милиона долара. Алстрьом не те е излъгал за това.
Не знам дали усети реакцията ми. Не че беше кой знае какво. Но ясно си спомнях, че Али ми беше предложил пет милиона. Започвах да разбирам огромния интерес, който старият ми неприятел проявяваше към сделката.
— … и ето какво ще направим — продължи генералът. — Ти ще се съгласиш да вземеш парите. А аз ще съм ви посредник. Ще ръководя депозирането. Ще оставя за себе си осем милиона. Ти няма да имаш нищо против, защото ще си ми благодарен за живота си и живота на любимата си. Както и за новопридобитото си богатство. После всеки ще държи нещо против другия. Гаранция за добро поведение и от двете страни. С времето ще си простим всичко.
— А ако дискетите не са у мен?
— Ще бъде много жалко.
— Ако откажа да участвам? Или ги дам на някой друг?
— Няма да доживееш да видиш реакцията ми.
Пиех по-бавно, но и аз приключих с втората чаша и я оставих на пода.
— Дискетите… на тях са плановете на ББСП, нали? Всичко? И секретните точки? Така ли е?
Генералът кимна.
— Това учудва ли те?
— Ами ако се окаже, че дълбоко в себе си копнея за саможертва? Ако вярвам, че страната се минава с този самолет? Ако всъщност те изпреваря и дам дискетите на някой друг?
— Като повечето мъченици ще умреш за умираща кауза. Умряла кауза. И няма да постигнеш нищо. Ще отнемеш живота на хората около себе си. От суетност, не добродетелност. Ти решаваш, Джон.
Прекоси стаята и постави длани върху един стар глобус.
— Според мен романтизмът е враг на всичко добро, а аз наистина вярвам в доброто, мой човек. Разминаваме се само в изразните средства, не в същината. Вашингтон е град, трагично предразположен към романтизъм. Погрешно се изразих. „Трагично“ е прекалено силна дума за жалките душици по бреговете на Потомак. Вашингтон е патетично отдаден на романтизма.
— Романтика ли е да се дадат триста милиарда долара за самолет, който не ни трябва?
Отлично се владееше. Нито един мускул на лицето му не трепна. Завъртя глобуса. Все едно че играеше на рулетка със земното кълбо.
— Не, Джон. Не е романтично — каза подчертано спокойно. — ББСП е абсолютно реалистичен. Да се противопоставяш на покупката му би било романтично.
— Той не ни трябва. Не можем да си го позволим. И ти го знаеш.
Вдигна ръка, сякаш прогонваше мудна, невидима за мен муха.
— Напротив. Можем да си го позволим. Живеем в много богата страна, синко. Най-богатата в историята на човечеството. И в момента за отбраната си харчим по-малка част от брутния ни национален продукт от когато и да било след Депресията. Помниш резултатите от това. — Потупа глобуса, сякаш беше добро куче. — Тук има много пари. Не се безпокой. А що се отнася до нуждата от този самолет… разбира се, че нямаме нужда от него. Но не в смисъла, който ти влагаш в думата. Не ни трябва от стратегическа гледна точка.