— Опитваш се да ме убедиш, че… отбранителната индустрия е по-важна от армията?
Вдигна ръка към брадичката си и от ръкава се показа още загрубяла кожа.
— Да. Може и да не ти харесва. Но е истина. Днес ни пазят компаниите като „Макон-Болт“. Редник Джо е анахронизъм.
— И го казваш точно ти? След всичко, което си преживял?
Генералът се усмихна снизходително.
— Доволен съм от кариерата си. Един бог знае какво щеше да излезе от мен, ако не бях открил армията. Най-вероятно щях да свърша зле. Но аз наистина с удоволствие се поставих в служба на родината си. Бях способен, имах талант. Успях там, където другите се пречупваха. Обичах нещата, които бяха забранени за по-слабите от мен. — Поклати глава. — Но няма да се преструвам, че кариерата ми е била с по-голямо значение, отколкото беше в действителност. Загубихме повече от битките, в които участвах. Ако трябва да съм честен, не беше нужно въобще да ги започваме. Времето на войника отмина. Отиде си. И няма да се върне повече. Аз съм едно изкопаемо.
— За бога! — казах. — Погледни вестниците. Днешните войни се водят с мачетета и ръждясали пушки. Плюс някой случаен клетъчен телефон. Като по времето на Каин и Авел. Къде е мястото на ББСП във всичко това?
Отхвърли доводите ми, сякаш бяха прашинки пепел.
— Някой от тези конфликти да застрашава страната ни? Хайде, синко. Остави тия неща на клюкарите. Ония са пришки по задника на света. Намесваме се от скука. Ако решим да действаме сериозно, можем да ги унищожим отведнъж.
Взе в ръка карабината, която беше заредил.
— Джон — каза. — Наистина си мислех, че ще размишляваш по-трезво. Опитах се да те убедя. Но започва да ми писва.
Насочи пушката към лабрадора и натисна спусъка. Изстрелът отекна в ушите ми.
Тялото на животното се разхвърча по килима. Главата му рикошира в по-далечната стена. По дънките ми плисна кръв.
Ушите ми пищяха от ехото. Хънт ме изгледа по начин, който ме накара да отвърна очи от мъртвото животно.
— Само искам да ти покажа, че не се шегувам. Имаш 48 часа да ми дадеш дискетите.
Десета глава
На връщане карах с тръгналата обратно към Вашингтон неделна тълпа. С жената, която беше нагласила да умра с пистолет, пълен с неизползваеми оловни топчета. Мълчеше, но усещах, че мозъкът й работи като миниатюрен, мощен компютър. Какво знаеше? Какво искаше? Когато ме върнаха в мотела, я заварих седнала на леглото си. Пазеха я двама от хората на Хънт. Въоръжени. Предполагам, че чарът й започваше да се поизтърква, защото не личеше да са установили някакви по-сърдечни отношения помежду си.
На рецепцията ме накараха да доплатя, защото бяхме просрочили престоя си. Чиновникът нямаше представа какво става и сигурно и не искаше да знае.
Знаех повече, отколкото исках. Но недостатъчно, за да направя каквото и да било. Чувствах се като пушечно месо. Имах краен срок, но не и идея откъде да започна. Наблюдаваха ме хора, които не познавах, а нямах представа къде да се скрия. Не знаех дали в момента ме следят, дали са монтирали локатор на колата ми или и двете. Копелетата можеха да ме следят и със сателит.
Зелените хълмове отстъпиха място на крайните квартали.
— Чуй ме — наруших тишината. — И не ме прекъсвай, преди да свърша. — Гледах пътя и нарочно говорех тихо. — Не знам каква е твоята роля. Още не мога да си я обясня. Но знам, че трябва да работиш за някого. Така че нека ти го кажа направо. После можеш да докладваш на Господ, китайците или на който там ти плаща сметката от химическото.
Изпревари ме някаква пълна с тъпанари „Сиера“, но нямах нерви да се ядосвам и на тях.
— Шибаните дискети не са у мен. Даже не знам какво има на тях. Е, не съм чак толкова тъп, че да не схвана, че е някаква особено секретна тайна, свързана с ББСП, но не знам каква. И не ми пука. Преди една седмица можеше и да се заинтересувам. Сега единственото, което искам, е да си върна Тиш. Жива.
Изминахме около една миля в мълчание. Беше ми трудно да говоря с нея, да подбирам думите си. Но ние хората сме говорещи животни.
— И само да те предупредя, нито дума повече за Ем и какво лайно мислиш, че е бил. Започвам да разбирам, че е бил герой. Както и Фарнсуърт. Герой, маце. Каквото и да има на дискетите, те са мислели, че е толкова гадно, та си заслужава да рискуват живота си за него. Не ми пука, че Ем е пиел. Не ми пука, ако е късал крилцата на мухите и е наритвал златния ти задник — макар да си мисля, че и за това си е имал причини. Знам само, че се е опитвал да постъпи правилно. Да не говорим за Мики Фарнсуърт. Те успяха да забият знамето на върха, право в картечното гнездо. Нещо, което аз не мога да направя. И няма да направя. Аз искам само Тиш. И собствения си живот. Мога да съм също толкова гаден, колкото и другите. Даже по-гаден от тях. Страх ме е, искам да живея, а не знам какво да правя. Предай това на работодателя си, който и да е той. Ако си мислиш, че може да му послужи за нещо.