На светофара между „Уискънсин“ и „М“ се наредих зад джип с вдигнат гюрук, каран от три мускулести момчета. Между редиците коли лъкатушеше престаряла просякиня с табела — предупреждение срещу хормоните в месото и начина ни на живот. Светна зелено, едно от момчетата в джипа пътьом грабна табелата от ръцете й и се изсмя. Почти я блъснах и бях застигнат от порой клетви.
Не бях стигнал и до университета „Джордж Вашингтон“, когато една полицейска кола — от вида, който вашингтонските ченгета не можеха да си позволят — включи сирената си зад мен. Не знаех дали е защото почти бях премачкал онази вещица, защото си бях играл с огнестрелни оръжия на обществено място, или нещо още по-сериозно. Отбих в най-скъпата бензиностанция във вселената и изключих двигателя.
— Излизай от колата — ми каза ченгето. Неизменните слънчеви очила. Ръцете му бяха нашарени с нещо, което може да беше и белези. Или гангстерска татуировка от времето, преди да премине към добрите.
— Случило ли се е нещо, полицай?
— Изтекла ти е регистрацията.
— Не е.
— Излизай от колата. Веднага!
Излязох. Партньорът му веднага зае мястото ми зад волана.
— Влез в патрулната кола — ми каза г-н Върховно Ченге. — Или предпочиташ да те наритам вътре.
Отвори вратата. Не го каза с истинска злоба. Просто човек, на който му се налага да работи в жегата.
Закара ме в бледоликия Североизток, в един от кварталите, прекалено близо до опасната зона, за да представляват интерес за хора от ранга на лобистите и банкерите. Не включи фаровете или сирената. Не ми даде никаква информация. Предаде нещо по радиото, но не разбрах полицейските кодове. Спря патрулната кола зад едно училище на паркинг, пълен със семейни пикапи и майки с насинени очи. Ченгето ме изведе от колата и ми посочи игрище, на което тълпи ученици от долния курс играеха футбол.
— Някъде там е лейтенант Дики. — Стъмваше се, но още беше със слънчевите си очила. — Не го приближавай в гръб. Много мрази това.
Дики беше седнал в средата на един от секторите. Беше един от малкото мъже. Долу децата бягаха и се блъскаха, а майките им крещяха като римлянки, наслаждаващи се на избиване на християни в Колизеума. Дики беше разтворил на коленете си папка и пишеше нещо.
Не го приближих изотзад, а се изкачих по пейките, ръсейки извинения на кръвожадните мамчета. Дики ме видя, но продължи да пише. Стоях точно под него. Най-после затвори папката и ми посочи мястото до своето.
— Проклет спорт за слабаци — ми каза. — Американските деца трябва да играят американски футбол.
— Синът ти?
Погледна ме.
— Дъщеря ми. Ама само погледни ония мамини синчета долу. Пъха ги в малкия си джоб. Това смесено образование май малко попрекали. Притеснявам се за бъдещето на тази страна.
На избледняващата светлина изглеждаше дебел и съсипан. И почти човечен.
— Е, разкажи ми за русата. — Рязко.
Огледах се.
— Тук?
Размаха лапа към седяща две пейки по-надолу майка.
— Не представляваме интерес за тях. Виж. Майната му, мразя да се извинявам, но започвам да изпитвам едно смътно усещане, че може и да трябва да го направя.
И двамата се загледахме в децата. Опитах се да позная кое от тях се е пръкнало от слабините на Дики, но без успех. Всички изглеждаха прекалено нормални.
— За какво ще ми се извиняваш?
— Още не съм го направил. Но искам да си поговорим като джентълмени. И да видим какво ще излезе. — Наполовина се изправи и изкрещя. — Видя ли това? Видя ли я? Давай, Кат, дай им да разберат.
Сега я видях. Кокалесто момиче с кафява коса. Личеше, че след няколко години ще се превърне в заслепяваща тийнейджърка. Погледна за момент към баща си, после с усмивка се затича по игрището.
Дики се върна на мястото си и повтори, този път с по-твърд глас:
— Разкажи ми за русата.
Разказах му. Всичко, което си опомних за нея. Дърдорех като италианска бабичка в изповедалнята. Сам се изненадах от нуждата да говоря. Дики може и да излезеше по-добър познавач на човешките души, отколкото си мислех.
Бях просто едно пребито старо куче. Патетично отзоваващо се и на най-малката проява на човещина. И почти негодно за каквато и да било работа.
Включиха осветлението. Докато Дики ме изслушваше, дъщеря му крадеше топката от момченца, които след няколко години щяха да крадат сърцето й. Бях готов да му разкажа и за всичко останало, но се ограничих само до Кори Невърс. Казах му за револвера. И дори за сцената на паркинга на метрото.