— Не съм взривявал лабораторията ви.
— Преди приятелите ти да го направят.
— Не са ми приятели.
— Сънародниците ти тогава.
Да. Моите сънародници.
— Намирам за странен факта — продължи Анри, — че в прехвалената страна на демокрацията, където всички хора са равни, някои живеят по начин, отдавна забранен на аристократите във Франция.
— Въпрос на пари. Семейството му притежава цял щат.
Бяхме се изкачили на хребета Арлингтън. Под нас се простираше Вашингтон. Падналият сред смъртните звезден град.
— Трябва да се уговорим за условията — казах на Анри.
— Кажи ми какво предлагаш? — Звучеше изморено.
— Вие ще направите всичко каквото можете, за да ми помогнете да спася Тиш О’Мейли. Ако й се случи нещо, споразумението ни отпада.
— Но ти не знаеш къде е.
— Ще я намеря.
Анри помисли за момент. Може и да не повярва на последното.
— Приемливо е. Ще направим всичко в разумни граници.
— Не е достатъчно.
— Е, може и в не толкова разумни. Без абсурдни ситуации. Но мисля, че можем да се споразумеем. Друго?
Излязохме на моста. От двете му страни го обграждаха ярко осветените парапети. Имаше коли само в една от лентите.
— Вие получавате дискетите, ако ги намеря. Но трябва да ми обещаете, че правителството на Франция… или който и да е… ще публикува материал за измамата. Ще кажете на всички, че проклетият самолет не работи. Ще смачкате „Макон-Болт“ в калта.
Анри и Жерар си казаха нещо на френски. Жерар сви мускулестите си рамене и си запали цигара. Отворих един от задните прозорци.
— Мисля, че ще се уреди — каза ми Анри. Когато разговаряше с мен, извръщаше назад глава. В паузите гледаше към магистралата. — Франция с радост ще постави тия хора в неудобно положение. Бих казал „ще ги накара да се засрамят“, но тези хора нямат срам. Така, че те ще бъдат публично изобличени. Вярвам, че ще стане така, но разбира се, не мога да обещая нищо. Трябва да се допитам до по-висши инстанции.
— Допитай се тогава. Друго. Когато всичко свърши, няма да съм особено популярен наоколо. Трябва да изтеглите Тиш и мен от бойната линия. Някъде, където да можем да започнем на чисто. — Знаех, че тук се оставям напълно в техни ръце. Можех да получа и само куршум. Нямаше да предизвика особен дипломатически скандал.
Още френски. Нервни, обгърнати с тютюнев дим движения от страна на Жерар. Може да беше по-млад и по-тъп, но още представляваше по-висшата инстанция.
Анри прокара ръка през късо подстриганата си коса.
— Може да се уреди. Имаш думата ми. Ако помогнеш на Франция, тя ще ти се отплати със същото.
— И последно. Предложихте ми 100 000. Малко е, и го знаете.
— Колко искаш?
— 500 000. Долара, не франка. Не го приемайте като заплащане. Не ви продавам дискетите. Това е съвсем отделна сума. Парите ще ми трябват да започна отначало. С Тиш. Ако тя пожелае да остане с мен. Няма да съм точно затрупан с препоръки за теглене на кредит.
Нов разговор между Равел и Дебюси. Жерар се обърна, изгледа ме подозрително и измърмори нещо, което не чух.
— Мисля, че ще се съгласят — каза Анри. — Но и за това трябва да се допитам до шефовете. Става дума за много пари.
— Глупости.
Наведе глава. Можех да си представя изражението му. Повдигнатата вежда. Свитите устни. Броящите несъществуващи банкноти очи.
— Ще говоря с тях.
— Бъди убедителен.
— Ще опитам. Не е толкова лесно. Преди винаги имахме пари за подобни цели. Но сега… виждаш как е.
Подминахме супермаркета на 14-а улица и навлязохме в централната правителствена зона. Осветени импозантни сгради търпеливо чакаха пристигането на стопаните си. По това време улиците бяха пусти като археологически разкопки.
— Добре. Постарайте се — казах. — А сега да повторим. Обещахте да ми помогнете да си върна Тиш. Жива и здрава. Ако е необходимо, ще ни измъкнете оттук и ще ни помогнете да започнем отначало. Ще питаш за парите и допълнително ще потвърдиш публикуването на дефектите на ББСП. В замяна получавате дискетите. Ако и когато ги намеря.
— А ако не ги намериш?
— Уговорката за Тиш остава.
— Не е кой знае какво за нас.
— Глупости. Ако получите дискетите, ще държите най-голямата световна тайна в момента. Истинска компенсация за la belle France. Както и отмъщение за бомбата в лабораторията ви. Аз не получавам нищо.
Жерар изведнъж се разприказва. На френски. Все същият пренебрежителен тон. Размаха свободната си ръка към мен, после изхвърли фаса си през прозореца и потъна в обичайното си намусено мълчание.
— Какво иска Морис Шевалие? — попитах Анри.