— Слушай — казах. — Този тип събира оръжия. Трябва да има сериозни запаси.
— Тихо. Не се безпокой. Колекцията му е заключена в стая с аларма. Страх го е от тях.
— Дано да си прав.
— Вътре ще трябва да се изкачим по стълбите. Алармата винаги е там. Върви с разкрачени крака. Така, че да докосваш стената и парапета. Внимателно. — Огледа ме преценяващо през тъмнината. — Може би трябва да се опиташ да се отпуснеш.
Наистина трябваше. Но оттук нататък връщане нямаше. Започваше контраатаката.
— Моментът е решаващ — казах. — Обръщам нова страница.
Анри се приближи толкова близко, че усещах мириса на изминалия дълъг ден в дъха му.
— Мисля, че ти вече си я обърнал — каза. — Само че едва сега го разбираш. Сложи си маската. И ръкавиците. — Говореше почти бащински. Умееше да разбира хората. Гледах го как се подготвя за акцията и последвах примера му. Лицето и бинтът му изчезнаха под черната материя.
Жерар се върна. Призрак. От маската главата му приличаше на къс тъмен метал. Не се виждаше дори бялото на очите му. Един по един се прехвърлихме през ниската дъсчена ограда. Може и да му бях нанесъл някой и друг удар, но Анри я прескочи като котенце. И двамата тупнаха безшумно от другата страна. Направих каквото можах, но бях по-тежък и ми липсваше опит. И гъвкавост. Приземих се с трясъка на парашутист.
Жерар вече беше прекосил градината. Светлината от фенерчето му проследи част от приземната стена и се спря на поредното алармено табло. На „Бел Атлантик“ им се отваряше основен ремонт. Алармите са пречка само за аматьорите, но бяха напълно достатъчни за град като Вашингтон, където влизането с взлом е тийнейджърско хоби.
Докато Жерар се оправяше с кабелите и сензорите, Анри се изкатери на остъклената веранда и я отвори. Наистина бяха бързи. Пуснах Жерар пред мен и влязох последен. Движех се зад тях на разстояние, достатъчно, за да реагирам, ако нещо се обърка.
Изведнъж ми хрумна, че един от деветмилиметровите патрони може и да е приготвен за мен. Ако нещо в плана се обърка.
В къщата беше по-тъмно. Чуваше се дишането на трима мъже. И музика. Тих джаз от горния етаж. Усетих, че Жерар се усмихва. Музиката улесняваше нещата. Макар да значеше и че жертвата е още будна.
Очите ми бавно привикваха с тъмнината и започваха да различават предметите наоколо. Силуетите на новите ми партньори. Вертикалното езерце на огледалото на стената до мен. Кошмарното бледосиньо на кухненските уреди в стаята, отделена от коридора с арковидна врата.
Тръгнахме нагоре.
Вървях след тях, разкрачен, както ми бяха казали. Опрях се за равновесие на парапета и усетих, че дървото е влажно. Чак по-късно осъзнах, че влагата идва от собствената ми длан. Потях се през ръкавиците.
Музиката се засили. На площадката на втория етаж долових и другите звуци.
Сенатор Фауст се стараеше да оправдае репутацията си.
Може би крадците никога не успяват да изненадат аскетите. Но с жиголата не си заслужава да бъдеш предпазлив. Щом схвана какво става горе — а стоновете и пъшкането бяха достатъчно красноречиви, — Жерар тичешком изкачи останалите стъпала. Последван от Анри. Изчаках няколко секунди и стигнах до вратата на спалнята точно навреме, за да видя как сенаторът ще реагира — със закъснение — на прекъсването.
Беше дебел. Не просто едър, какъвто изглеждаше в добре скроените си костюми по снимките и телевизията. Шкембето, бедрата и циците му покриваха такава част от леглото, че в първия момент не можах да видя момичето под него. После различих стъпало и глезен. Още един крак и фино рамо. Жената лежеше по корем.
Фауст се надигна, залитна тромаво назад и най-накрая успя да се отдели от партньорката си. Ококори се, отпусна се на огромните си бутове и запреглъща от страх. Дори не направи опит да защити момичето. Вместо това се изтърколи от леглото и застана с гръб към един от прозорците. Сякаш заплашваше, че ще скочи.
Всичко се случи за много по-кратко време, отколкото ми е необходимо да го опиша. Жерар скочи зад сенатора и запуши устата му с ръка. С другата си ръка допря пистолета до ухото му.
Едва сега жената на леглото се размърда. Имаше красиво, блестящо тяло. Дори смачкано в тази поза притежаваше чистота на формите, каквато срещаш само един или два пъти в живота си. Ако изкараш късмет. Придърпа към себе си купа чаршафи и възглавници. Но вместо да прикрие голотата си, тя се опита да скрие лицето си.
Не беше достатъчно бърза и успях да го видя.
Кори Невърс.
Гледах безучастно отстрани. Справяха се и сами. Анри измъкна Кори — или Карин — от леглото. Достатъчно грубо, за да я убеди, че не се шегува. Кори заряза чаршафите, може и да мислеше, че голотата е най-добрата й защита. А може и въобще да не мислеше и поне веднъж да я бяха сварили неподготвена. Сигурно не беше свикнала тя да е тази, която получава неприятните изненади. Бях забравил, че съм с маска и за момент тъпо се зачудих защо не ме погледна или помоли за помощ.