Анри беше започнал да се задъхва.
— А къде са дискетите?
— Не знам? — Фауст повиши глас. — Господи, не зная. Не зная. Всички ги търсят. Убиват заради тях. Но аз не знам нищо… нищо повече… моля ви…
— Къде са дискетите?
— Моля ви, не ме наранявайте повече.
Анри се изправи и с всичка сила блъсна с обувката си корема на сенатора. Фауст се просна по гръб на килима. Кръв и лой. Съсипване на божествените дарове. Французинът премести крака си по-надолу.
Фауст изпищя. Обувката прескочи към лицето му. Огромното тяло започна да се гърчи. Докато Анри не го изрита обратно в стабилна поза.
Очите на Фауст гледаха през тавана.
— Няма какво… — каза Анри и за пръв път си позволи да пусне в гласа си истинско чувство. — Нищо, което да мога да ти направя… нищо не е толкова ужасно, че да те накаже за постъпката ти. — Поклати глава. — Чудя се дали дори в момента осъзнаваш какво си извършил. Всичко, което си убил и разрушил. С мръсната си душица.
Извади от джоба си сгъваем нож и хищно клекна на пода.
— Пощадете ме — замоли се сенаторът. Гласът му беше глух, очите незрящи. Вече не разбираше нищо. — О, господи. Моля ви, пощадете ме. Съжалявам, толкова съжалявам. Не ме наранявайте повече.
Анри започна от раздраното място, където преди беше ухото на сенатора, и прокара ножа през гънките по двойната брадичка на Фауст. Острието режеше леко. Бях чувал, че човек не може да усети прерязването на собственото си гърло, но все още не знам дали е вярно. Фауст поне не показа да усеща нещо. Затвори очи и окървавените му устни потрепериха.
Не бях очаквал това. Но и не направих нищо, за да го спра.
Стояхме и гледахме как умира. Знаех, че е истина, но си оставаше нереално. Не вярвах, че тази сцена е част от живота ми.
Кръвта шуртеше по килима.
Осъзнах се, когато Жерар тръгна към вратата на дрешника. И за пръв път проговорих.
— Не.
Жерар спря. И двамата французи ме погледнаха. През ума ми мина, че може и да не изляза от тази стая. Но вече не се страхувах. Повторих:
— Не.
Може би в гласа ми имаше нещо ново. Или Жерар се престараваше и не беше много сигурен, но не продължи към дрешника. Стояхме, сякаш времето и светът бяха спрели. Чакахме Господ да отсъди. Анри трябваше да ме подкрепи. Надявах се двамата да успеем да предотвратим убийството, дори и Жерар да беше шефът.
Страхувах се от подготовката и правилата им, от навиците и желанията им. Дори и сега не можех да допусна Кори да умре. Просто така. Беше прекалено реална.
— Остави момичето — каза накрая Анри. — Животът й няма значение.
Грешеше, разбира се. Но нямаше да му кажа, въпреки че сигурно трябваше да го направя.
— Не се бяхме разбрали да го убивате — казах.
Ситроенът се влачеше от един светофар на друг по „Масачузетс“. Жерар леко похъркваше, напълно спокоен, като момче за всичко, изморено след изтощителна нощна смяна. Анри се замисли върху думите ми.
Хванахме светофарите на Кънвеншън Сентър и той използва паузата да се обърне назад през седалката.
— Прав си. Не се бяхме разбрали така. Не влизаше в споразумението, но не беше и изключено от него. Не мислех, че за теб ще има значение.
— Убийството има значение.
Светна зелено. Засилихме се към следващия светофар. На ъгъла някакво същество в мръсна като за улицата униформа се беше навело над кофа за боклук. Повръщаше или търсеше нещо.
— Това е наивно — ми каза Анри. — Но ти не си наивник.
Лъжеш самия себе си. Не можеш да се освободиш от нещата, в които ти се иска да вярваш. Понякога ми приличаш на роб. Роб на вярата в удобните неща. В Африка видях толкова много смърт, че накрая тя само ме отегчаваше. Газех в трупове също както децата шляпат в морето. Без да им обръщам внимание. Животът на мъжете и жените е по-евтин от зрънца ориз, Джон. От капка вода. — Замълча, но продължи, преди да успея да отговоря: — Виждал съм хора… заклани като животни. С отрязани рибици. Виждал съм хора, които ядат хора. И в Париж лъжат. Както и в Лондон, и в Ню Йорк. Не биха го публикували във вестниците си. Защото не отговаря на философиите им, на това, в което са свикнали да се кълнат. Помисли си. Виждал съм мъже, които ти обясняват защо месото на малките деца е по-добро от месото на възрастен човек. Докато се смеят и оголват големите си бели зъби. Докато пекат женски бут. Мислиш си, че животът има някаква стойност и не бива да бъде отнеман. Значи си още дете. Хората умират и биват изхвърляни като използвана тоалетна хартия. — Размаха ръка към предното стъкло. — Погледни този град.