— Млъквай, копеле такова, и го давай, майната ти. Само хвърли скапаното нещо насам.
Подхвърлих портфейла в краката му.
— Сега лягай долу. Лягай на шибания си корем.
Легнах по корем. Не вярвах да ме застреля. Изглеждаше прекалено организиран, прекалено умен. Но животът е пълен с изненади. Щеше да е невероятно, ако насред всичко това най-неочаквано ме очистеше някакъв дребен крадец.
— Майната ти, копеле. Това ли е всичко?
— Да.
— Нямаш даже карти за телефон.
Оставих го да си беснее.
— Мръсно въшливо копеле. Трябва да те пречукам като проклето куче и да ти спестя мъките.
— В преградката има две кредитни карти.
— Да не ме мислиш за толкова тъп? Не ти ща шибаните карти. — Портфейлът излетя и се удари в главата ми. — Стой така, чуваш ли? Стой така, майната ти, мръсно копеле такова.
Лежах както ми беше казано и слушах как стъпките му набират скорост и накрая изчезват с бързината на спринтьор.
Когато звукът от тях замря, се изправих и вдигнах портфейла си. Безпристрастно събрах документите и кредитните карти, които беше разпилял наоколо. Имах чувството, че е най-нормалното нещо, което ми се е случило тази седмица.
Дванадесета глава
Спах неспокойно. Докато не ме събуди телефонът.
Подскочих в капана си от увъртени чаршафи. Напоени от потта от кошмарите. В стаята се промъкваше дневната светлина.
Главата ме болеше като след запой. Само че липсваше удоволствието от пиенето.
Кабелът на телефона се беше увъртял. Дръпнах го силно и вдигнах слушалката. В ухото ми избухна на талази шумът.
— Ало.
— Буден ли си, войниче? Да не те събудих? — Гласът на Дики.
— Да, буден съм.
— Добре. Защото имаме да обсъждаме сериозни неща.
— Телефонът ми може да се подслушва…
— Млъкни и слушай — каза Дики. — Просто ме изслушай за минута. Натресоха ми мъртъв сенатор. С гърло, прерязано като на агънце. И още не съм ти казал всичко. Май е бил изтезаван от сериозни психари. Ако не се е правил на онова копеле, художника с отрязаното ухо.
— Не можем ли да поговорим по-късно и…
— Ти ще говориш по-късно. Аз още не съм свършил. Значи си имам мъртъв сенатор, разбра ли? И аз, и приятелчето ми от армията съвсем случайно имаме обща позната, която работи за този сенатор. В екипа му, както подразбрах. На бас, че си въртиопашката и там. Ама в този град не можеш да скучаеш, а? Аз и приятелят ми по една случайност знаем, че тя не е много примерно момиче. Има си досие почти откакто е проходила. И какво искаш да ме питаш, дали историята има нещо общо с желанието на данъкоплатеца да му се спести една сенаторска пенсия? Е, просто съвпадение, но на възглавницата на този сенатор — а и на разни други места — имаше руси косми. И ако просто ченге с малко познания по биология може да се довери на отвратителните петна по леглото, сенаторът добре се е позабавлявал, преди да се отмени кандидатурата му за следващите избори. Обаче на сцената на престъплението няма руса жена, нито жива, нито умряла. А онзи със сигурност не се е самоубил. — Дики пусна една от отвратените си въздишки. — Що се отнася до мен, из цялото място лазят копелета от ФБР, пресни-пресни от колежа. Защото този е проклет сенатор. Толкова са умни, че вече са разбрали всичко. Само дето не знаят това, което аз и приятелчето ми от армията знаем. Нека те питам нещо, твое геройство. Достатъчно ли си буден, за да смелиш фактите и да предположиш чии може да са русите косми?
— Трябва да поговорим.
— Непрекъснато ми го повтаряш.
Разсъних се съвсем. От страх. Заливаше ме на талази. Бях съучастник в убийство. Между другото. А Дики току-що каза на всеослушание пред големия, лош свят, че двамата с него сме по-близки, отколкото изглеждаше отстрани.
Мислите ми препускаха, но не стигаха доникъде. Дики трябва да знаеше какво прави, но аз не можех да разбера целта му.
— Кажи ми къде и кога — проговорих. — Избери някое място.
Поредното изсвистяване с хобота.
— Ще ти се обадя по-късно. В момента съм затънал до шия със самодоволни джейедгаровци и кръвожадни репортери. Но не отпрашвай за Мексико, ясно? И гледай да страниш от мис Калифорния. Не поощрявай и не помагай на основния ми заподозрян.
Затвори. Тръшнах се обратно в леглото. Просто исках да помисля за минута, да си представя нещо, поне малко наподобяващо светло бъдеще. Имах най-много един ден до края на срока, поставен ми от Хънт. А вместо да се оправят, нещата още повече се объркваха. Дискетите си бяха толкова далечни, колкото и преди. Каквото и да се случеше, аз си оставах накиснат в сериозна каша. А жената, която обичах, беше в много по-лошо положение от моето. Ако в момента лежеше до мен, щях да я прегърна толкова силно, че дори Господ и цяла армия ангели да не успеят да ни разделят.