Поклати отвратено глава.
— Майната ти. Отиват на Кайманите. Всичко е нагласено. Ето как ще стане…
Нахвърля плана. Точно както ми го беше описала Кори. Не можех да преценя с точност кой колко знае, но, изглежда, Кори беше по-навътре в нещата от Али. Може и още да играеха заедно. Но започвах да си мисля, че Кори играе на три места. И може би й се искаше да станат четири.
Цялата история беше толкова пълна с лъжи, че дори и кокетка от Юга нямаше да може да се оправи с тях. Оставих Али да говори. После го оставих и да плати бирите. Той се засили да стане, но петата ми вече беше зад единия от краката на стола му. Бутнах стола напред между коленете на Али.
— Още нещо. Ти уби Фарнсуърт, нали?
— Какво искаш ти бе? Да не си изперкал? Говориш глупости.
— Просто искам да знам. Да се уверя. Говори, Али.
— Има ли значение кой го е убил? Шибан черен клюкар. И без това ги има много.
— Просто съм сантиментален. Кажи ми, че ти си го убил.
— Джон, говорим за десет милиона долара. Нормално е ние, дребните риби, да се чувстваме така. Дъртото копеле го чакаше инсулта. Беше стар и се пречкаше.
— Само ми кажи, че ти си го убил. Дори не ти искам подробности как.
— Да не ни подслушват? За какво ти е да знаеш?
— Никой не подслушва. Но ето какво ти предлагам. Опитай се да ме оставиш без петте ми милиона и ще те натопя за убийството на Фарнсуърт. Честното си е честно.
Али се изсмя победоносно.
— Майната ти. Всички си имаме цена, а, Джон?
Кухнята на Мери Фарнсуърт. Със спуснати щори. Дискетите лежаха на масата. Изглеждаха истински. Трябваше да са истински. На това бях заложил живота си.
— Мери, седиш пред триста милиарда долара. Плюс-минус някой милиард. — Беше от тия неща, което нямаше нужда да й казвам. Но и които не можеш да сдържиш в тайна. — Ако ми ги дадеш сега, нито един от двама ни няма да види и стотинка от милиардите.
— Не искам пари.
— Знам. Просто си говорех. Човешко е, нали знаеш.
Мери се усмихна. Но дръзкият ми опит да внеса малко весела нотка се провали.
— Още кафе, Джон?
— Да, моля.
Бях отишъл при Мери по възможно най-заобиколните и разкопани пътища. Паркирах на няколко пресечки и стигнах до къщата през задните дворове. Слава богу, че беше излязъл законът за кучешките каишки. Дадох на квартала доста повод за размишление. За времето, необходимо ми да стигна до задната врата и да почукам по кодовия начин — три пъти, — кафето беше вече готово. Сигурен съм, че в деня на Страшния съд Мери ще сервира чай с лед на прокълнатите души.
Наля ми още една чаша от специалното си нюорлеанско кафе. Смесено с цикория. Доля и на себе си, с обичайната си грация остави кафеника на масата и се облегна назад като жена, на която й тежи нещо.
— Джон… християнин ли си? Зададох неправилно въпроса. Искам да кажа, смяташ ли се за християнин? Съжалявам, питам те за нещо ужасно лично…
Не знаех как да й отговоря.
— Не съм от най-редовните в църквата.
— Но вярваш ли?
Отклоних погледа си надолу към дискетите. Не беше нещо, за което обичах да говоря. А и не бях очаквал да ми се наложи.
Смърт, дискети и теология. Предполагам, че си подхождаха добре.
— Мери, не съм убеден, че съм от тоя тип хора, които наистина знаят в какво вярват. Не приемам нищо, преди да съм го изпитал лично. — Усмихнах се и мислейки си за дългата серия увенчани с провал изпитания, усмивката ми излезе така, сякаш бях захапал лимон. — Може да се каже, че съм един от най-нередовните вярващи на този свят. Но… в края на краищата. Предполагам, че вярвам в нещо.
— Всички имаме нужда от вяра, Джон. Пожелавам ти да повярваш някой ден. Силно.
— Не се безпокой за мен.
Погледна ме с прекрасните си кафяви очи.
— Не се безпокоя. Не и за спасението ти. Винаги си ми правил впечатление на роден християнин. От типа, които притежават вяра, но им липсват навици. И това е по-важното. Не ритуалите, колкото и успокоително да действат те. Господ… всъщност е непознаваем. Прекалено сме малки, за да го достигнем. Но ти винаги си ми изглеждал като способен да вярваш. По свой собствен начин. Понякога да живееш според законите на съвестта си също е вид религия. Доста висши. — Стисна здраво ръцете си. Нетипичен за нея жест. — Толкова е… странно.