Отпих от убийствено силното кафе.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Мери?
Постави длани на покривката на масата. Сякаш изведнъж си беше възвърнала контрола над тях.
— Джон, знаеш, че Мики и аз винаги сме били много активни в местната църква.
Кимнах и отпих отново.
— Винаги съм мислила за себе си като за добър християнин. Господ ме е надарил с дарбата да мога да вярвам. — Леко извърна встрани красивото си лице. — И с много други неща. Знам, че не съм съвършена. Че съм доста несъвършена… и със сигурност съм се провинила по отношение на един от греховете — гордостта.
— Какво те измъчва, Мери?
На избледняващата светлина очите й приличаха на огромни, пусти салони.
— Винаги съм си мислела, че се придържам — доколкото мога — към основите на религията си. Оказа се просто суета.
Сега откривам, че не познавам самата себе си, че ми липсва критичност към важните неща. Само съм вярвала, че вярвам в християнските добродетели.
Опитах се да се усмихна.
— Мери, ти си по-близо до представата ми за светец от всеки друг, който познавам. Не можеш да отречеш, че обикновената доброта…
Тя поклати глава.
— Не. Лъжеш се. Душата ми… — Наклони се към мен и снижи гласа си до шепот. — Душата ми е изпълнена с грешни помисли. Които не мога да прогоня. — Очите й ме бяха приковали. Почти физически. — Джон, знаеш ли кой направи това с Мики? Кой го уби?
— Мисля, че да.
Нежно посочи към дискетите.
— Можеш ли да ги използваш, за да отмъстиш за Мики?
— Да, мога да го направя.
Никога не бих повярвал, че лицето й би се изменило по такъв начин. Лицето на когото и да е. Изведнъж заприлича на маска на отмъстителен езически пророк.
— Искам те да страдат! — извика. — Искам да си платят! Не ме интересува дали душата ми ще отиде в ада. — Гранитът започна да се пропуква, да се топи. Сълзите потекоха като прекалено дълго затворени в скалите реки. — Искам да ги боли, както ме боли мен. Както го е боляло Мики. И нищо друго не ме интересува.
За моя изненада телефонът на Дики го имаше в указателя. Бях се подготвил да го намеря след пълзене из дебрите на полицейската бюрокрация, но електронният глас ми продиктува номера и ако не се обаждах от обществен телефон в едно от предградията, щеше дори да го набере вместо мен.
Позвъних. Вдигна Дики.
— Обажда се Джон Рейнолдс. Имам нужда от помощта ти.
— Обзалагам се, че е така. За какъв дявол ми се обаждаш вкъщи по това време? Дъщеря ми спи.
— Моля те. Наистина е важно.
— И не може да чака до утре, така ли?
— Не може.
— Доста си дързък, това може да ти се признае. Какво собствено ти трябва този път?
— Един телефонен номер. Няма го в указателя. Роско Хънт. Генерал в оставка. Известен и като Пънчи Хънт. Чувал ли си за него?
— Движим се в различни среди.
— Има огромно имение на десет или двайсет мили от Мидълбърг.
— Значи за това са отишли доларите, които плащаме за отбрана.
— Част от тях.
— Добре. Господи. Май напоследък съм започнал да омеквам. Кажи пак името.
— Хънт. Първото му име е Роско. Прякорът е Пънчи. Има ферма наоколо…
— Да, да. Записах си. Обади ми се, да кажем, след 20 минути. Всички нормални хора по това време спят.
— Наистина съм ти задължен.
— И Бил Гейтс не би могъл да изплати дълговете ти. — Затвори.
Предположих, че Дики ще се справи. Качих се в колата и подкарах на запад. Мислех си за една песен на Елвис Костело. Една от любимите на Тиш. „Мога да ти дам всичко, но не и време.“
Знаех закъде съм тръгнал. Просто не исках да ме застрелят с пристигането. Отивах с празни ръце. Нищо за продан. С Мери бяхме скрили дискетите в празния компютър в офиса на съпруга й, същият, на който бяха изтръгнали хард-диска. Стори ми се най-сигурното място в къщата. Много по-сигурно, отколкото ако ги бях взел със себе си.
Може да ме впишете към групата на „Неподготвените за XXI век“. Никога не съм имал телефон в колата си или мобифон. Едва сега оцених предимствата им. Да се намери уличен телефон в замислените като шикозни квартали зад шосе 66 беше почти невъзможно. Трябваше да карам до една бензиностанция на мястото, където шосе 50 се слива с 15 и жп линията от Мериланд и после се отделя на север.
Дики беше намерил номера.
— Ще ти се обадя утре — му казах. — Да си разплатим дълговете. В шест следобед ще имаш толкова убийци, колкото побира участъкът ти. Но не очаквай да влязат доброволно там.
Хънт не вдигаше телефона си сам. Някакъв глас излая „ало“ и зачака.
— Обажда се подполковник Джон Рейнолдс. Трябва да говоря с генерал Хънт.
Кучето пазач загряваше бавно. Сигналът не се промени, иначе щях да помисля, че е затворил. Накрая каза: