Хънт потърка челюстта си. Не се беше бръснал от предната сутрин. Чувах как косъмчетата пукат под пръстите му.
— Ами ако грешиш? Ами ако Али вече ми е предал дискетата и тя е истинска като златото във Федералния резерв?
— Не го е направил.
Ухили се. Отново фалшивите зъби. Оригиналите сигурно вече щяха да са почернели от кафето и разните тропически лекарства.
— Не. Но може и да го направи.
— Няма. Не и ако играе заедно с Кори. А според мен той си мисли, че прави точно това. Въпреки че тя най-вероятно се цели към тройната игра.
— Малко е объркано, не мислиш ли? Нещо като упражнение по приложна етика.
— Кажи му да ти донесе дискетата, която му дадох. Ще измисли всякакви извинения, само и само да се забави.
— Но… ако си прав и го притисна, той ще се скрие в миша дупка.
— Ето защо съм ти необходим аз. Той ще се появи. Точно в 18 часа утре.
Хънт се изправи. И спокойно остави чашата си на масичка, отрупана със снимки на един млад войник и отдавна изчезналите му колеги. Загледах се в една от тях. За радост Хънт беше с гръб към мен и нямаше как да види изненадата изписана по лицето ми. Току-що бях намерил отговора и на последния си въпрос.
Хънт се приближи до картината с кученцата на Ландсиър и се втренчи в нея. Все още беше с гръб към мен. Стоеше с разтворени крака, сякаш вкопани в пода. Драконът се извиваше по гърба му. Мускулите под тъканта напираха да излязат навън.
— По дяволите! — изръмжа. Като прободен звяр. — Тази кучка!
Много бавно свали картината от стената и я подхвърли нагоре.
Никога не бях виждал нищо подобно. Поне не и извън каратистките филми. Платното достигна връхната точка на полета си и започна да се спуска. Хънт го посрещна с юмрук. Ръцете му се движеха прекалено бързо, за да мога да ги проследя. От ударите картината се задържа във въздуха. От нея оставаха все по-малки и по-малки парчета. Беше като представленията на жонгльорите в цирка. Изведнъж Хънт изкрещя и я натроши на още по-ситно. Треските се разхвърчаха, той ги удряше с длани, без да спира да вие от гняв.
След около десет секунди се успокои. Подът беше отрупан с трески и накъсано платно. Очертаваше му се многообещаваща кариера като художествен критик.
Тръшна се обратно в стола си. Дишаше тежко. За пръв път наистина изглеждаше стар.
— Проклетата кучка — повтори. — Проклетата малка кучка.
Изведнъж се овладя. Но лицето му беше още ядосано. Беше извършил непростимото. Беше загубил самоконтрол и се срамуваше заради това. И като всеки друг се опита да го изкара на шега. По своя си недодялан начин.
— Моята теория за стойността на предметите на изкуството — каза меко, все още не му достигаше въздух — е, че имаш ограничен запас от стоката. Ако се унищожи нещо ценно, относителната стойност на оцелелите предмети се покачва. Успоредно, макар и по непредвидим начин, се покачва и цената им в долари. — Зачервеното му лице беше насечено от по-тъмни петна и резки. — Така че процесът на унищожаване се явява всъщност градивен.
Наведе очи към ръцете си. Един от пръстите му кървеше. Капката се оформи и потече надолу.
— С възрастта сами откриваме закона на ентропията. По самите себе си. И все пак идеята да разруша плът, красива като на онази руса кучка, не ми допада. Аз… налагало ми се е да правя много неща, които не ми допадат. От които е зависел животът ми. Можеш ли да ме разбереш?
Можех, но все пак казах:
— Не е задължително да я убиваш.
В продължение на две секунди очите му излъчваха презрение. После поклати глава.
— Изморен съм. От цялата тази история. А в началото беше нищо. Искам да приключа с това. — Янтарът в очите му сякаш се пръсна. — Наистина ли не знаеш къде са дискетите? Мога да те направя богат.
— Съжалявам.
Сбръчка лице.
— Нечестни е глупак, разбира се. Алчен е. Можеше да направи и свестен самолет. С повече истински потенциал. Можеше вече да го е продал на армията и да изготвя втори, още по-добър. Но не. Старият Боб се целеше нависоко. За него всичко е игра. — Демонстрацията на бойни изкуства преди малко беше страхотна, но явно го беше изморила. Думите идваха след дълги, неочаквани паузи. — Не очаквам да ми повярваш, Джон… но винаги съм мислел, че честността е най-добрата политика. Този свят е толкова порочен… че честността минава за отживелица. Е, може да не си сред първите, но е сигурно, че ще стигнеш на финала… жив. — Спря да си поеме въздух. Умиращ Минотавър. — Аз съм човек на насилието, такава ми е професията. Но не ми се ще да мисля, че съм напълно лишен от честност. Човек… трябва да се преструва. За да си върши работата. Естествено, за теб честността може и да е нещо по-различно, но…