Старият десетник пъхна два пръста в уста и изсвири пронизително. От конюшнята се появиха десетина войници и се втурнаха срещу тримата бегълци.
В същия миг последният от Нощните ястреби се обърна и видя, че ги преследват. Осъзнали, че са обкръжени, тримата се отказаха от всякаква съпротива. Но когато Джеймс се приближи към тях, забеляза, че вдигат ръце към устите си.
— Спрете ги! — извика той. — Опитват се да погълнат отрова! Войниците се хвърлиха напред, но явно бяха закъснели. Когато приближиха тримата Нощни ястреби, те вече бяха паднали на земята с разкривени лица и изцъклени очи.
— Проклети фанатици! — изруга Джеймс.
— Кои са те, скуайър? — попита старият десетник.
— Нощни ястреби. Не зная откъде са се взели, но са готови да служат на всякакви тъмни сили.
— Претърсете ги — заповяда Локлир.
— Няма ли да повикаме свещеник? — попита десетникът. — В Патни има храм на Лимс-Крагма.
— Не. — Джеймс поклати глава. — Ще ги изгорим. Искам да съм сигурен, че ще си останат мъртви.
— Да си останат мъртви? — повтори учудено десетникът.
Джеймс не отговори. Нямаше смисъл да тревожи излишно хората, но лично той си спомняше добре убитите Нощни ястреби в един крондорски бардак, които бяха възкръснали само след минути, готови да подновят пъклените си замисли. Надяваше се никога вече да не присъства на подобна сцена.
— Какво ще правим сега? — попита Локлир приятеля си.
— Ще наточим сабите, ще смажем ризниците и ще чакаме Арута.
Оуин открай време не обичаше да пътува по море, а и Горат призна, че преживяването не е от най-приятните. За щастие, благодарение на попътния вятър плаването не продължи дълго.
В Илит си купиха коне с парите, които им бе дала лейди Катала. Имаха и кратка среща с коменданта на крепостта, който ги увери, че обстановката на запад е спокойна. Изглежда, Делекан се бе отказал от плановете да нанася лъжлив удар от тази посока. Според Оуин причината бе, че врагът съсредоточава силите си другаде.
— Зелено сърце е от другата страна на тези планини — посочи Горат. — Там се крият мои приятели — също стари противници на Делекан. Ако ги открием, сигурно ще ни помогнат.
— Според напътствията на капитана в Илит — отвърна Оуин, — трябва да навлезем в територията на джуджетата, близо до една местност, която наричат Калдара. Джуджетата сигурно също ще ни помогнат да стигнем до Елвандар.
По физиономията на Горат личеше, че не е на същото мнение.
Стигнаха до Зюн, откъдето смятаха да тръгнат към планината. Надяваха се пътят вече да е разчистен от снега, тъй като наближаваше пролет. Командирът на гарнизона ги бе предупредил, че най-краткият път за Елвандар е и най-опасен и че ако търсят друг път, трябва да стигнат на север до Ябон, а после да поемат от Небесното езеро на запад до река Крудий, но така пътуването им щеше да се удължи с цял месец, а Оуин и Горат си даваха сметка, че нямат време за губене.
Нашествието щеше да започне съвсем скоро, тъй като беше необходимо време, за да стигнат вражеските армии посред лято при Сетанон. Който и от възможните подходи да избереше Делекан, армията му трябваше да измине няколкостотин мили, което значително усложняваше снабдяването. Изобилие от фураж по пътя можеше да се намери само през пролетта и лятото.
Оуин подозираше, че нашествието срещу Кралството може би вече е започнало.
— Къде са те? — попита Джеймс. Стоеше на една от бойниците на Северен страж, загледан към клисурата, отвъд която бяха вражеските територии. От седмица очакваха да бъдат нападнати, ала нямаше и следа от врага.
— Какво ще кажеш да изляза и да пообиколя? — предложи услугите си Локлир.
— Не. Ще е като предишния път — разпръснати отряди и никакви целенасочени действия. — Джеймс се опита да прикрие раздразнението си, но не беше никак лесно. — Рано или късно ще дойдат. Не ни остава друго, освен да чакаме.
— Поне Арута и подкрепленията ще се появят скоро.
— Да — кимна Джеймс. — Стига Оуин и Горат да са ги намерили навреме. — Той отново се загледа към пътя, който водеше на север. — Ако беше така обаче, досега Арута да е тук. Нещо трябва да ги е задържало.
— Значи смяташ, че няма да получим помощ? — попита Локлир. Джеймс поклати глава.
— В целия Изток няма достатъчно голяма военна сила, която да ни се притече на помощ. Като се изключат подразделенията на пограничните барони, всички наши сили са струпани на юг и на изток, до кешийската граница, готови да се изправят срещу заплаха оттам.
Локлир въздъхна, изгледа Джеймс и после се засмя.
— Е, не ни е за първи път да се озовем в безнадеждно положение, нали?