— Прав си. Но за първи път двамата с теб трябва да командваме в подобно положение.
Усмивката на Локлир помръкна.
Глава 15
Проходът
В прохода духаше вятър.
Горат и Оуин се загърнаха по-плътно в наметалата. Долу вече беше пролет, но тук горе, в планинския проход, зимата все още царуваше с пълна сила.
— Наблюдават ни — каза Горат.
— Кой?
— Не зная. Но от около час някой се прокрадва горе по билото. Ако ни мислеха злото, досега да са ни нападнали.
След няколко минути на пътя пред тях се появи фигура, загърната в дебело наметало. Стоеше неподвижно и очевидно ги очакваше.
Когато се приближиха, Оуин забеляза, че очакващият ги е джудже. Той вдигна ръка за поздрав, а Горат дръпна юздите и рече:
— Оуин, ти говори с него.
Оуин кимна и излезе напред, а моределът забави ход и спря на няколко крачки зад него. Когато се приближи до джуджето, Оуин отметна качулката си и каза:
— Добра среща.
Джуджето също отметна качулката си — отдолу се показа черна гъста брада и коса, която категорично бе отказала да бъде приведена в някакво подобие на ред, както и щръкнали мустаци — като разрошени от вятъра шубраци. Очичките на джуджето скачаха подозрително от Оуин към Горат.
— Приветствам ви — каза то със спокоен глас. — Какво ви води, странници по тези земи, в мразовития проход на Сивите кули?
— Носим съобщение от лейди Катала, жената на магьосника Пъг, до Томас, военачалника на Елвандар.
Джуджето се почеса по брадата.
— Добре скалъпено. Досега не бях чувал подобно извинение. В първия миг дори бях склонен да ви повярвам.
— И защо да не ни вярваш? — попита Оуин.
Джуджето посочи Горат.
— Такива като него вече цяла година пресичат границата и ни създават проблеми. А почти бяхме забравили колко неприятни могат да са нашите съседи.
Горат също отметна качулката и се обади:
— Сигурен съм, че е както казваш, дребосък, но сега не е моментът да обсъждаме старата вражда между нашите два народа. Трябва час по-скоро да стигнем в Елвандар.
Джуджето се покатери на един камък и повтори:
— В Елвандар? Е, щом настоявате. Опасявам се обаче, че твоите далечни роднини горе ще те посрещнат с още по-голяма неприязън от джуджетата. — Погледна към Оуин и добави: — Дали случайно не носите пропуск или писмо от някоя важна клечка?
— И кое ти дава право да искаш подобни неща от нас, джудже? — възмути се Горат.
— Ами, първо, защото сте на моя земя, и второ — тъй като поне двайсетина от хората ми ви обкръжиха от всички страни, докато си бъбрим тук кротко. — Той подсвирна и отвсякъде се показаха джуджета.
Оуин не пропусна да отбележи, че са въоръжени до зъби.
— Ясно — каза той, бръкна под наметалото си и извади писмото на Катала, подпечатано с херцогски печат и приподписано от капитана на кралската крондорска гвардия.
Джуджето му хвърли един поглед, после му го върна и заяви с усмивка:
— Още отначало ви повярвах. Каквото и да приказват за моределите, те никога не са се отличавали с глупост, та не бих допуснал, че някой от тях ще се навре доброволно в ръцете ни. Елате, ще ви отведа в селото.
— В селото ли? — учуди се Оуин. — Да не сме близо до Калдара?
— На половин час път. Там ще обясните защо толкова сте се забързали за Елвандар.
— На кого да обясним? — попита Горат.
— На крал Долган — отвърна джуджето. — На кого другиго?
Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Скоро се озоваха в малка закътана долина, насред която бе разположено китно селце с къщи от бял камък с остри покриви. Отправиха се към централната сграда, която бе и най-голямата. Когато спряха пред нея, джуджето заяви:
— Е, момчета, ние ще се погрижим за конете ви. Кралят ви чака в приемната.
— Ти няма ли да дойдеш? — попита Оуин.
Джуджето поклати глава.
— Не, имам по-важна работа. Сами ще се оправите. Вървете по коридора и ще стигнете при краля.
— Мога ли да узная името ти, джудже? — попита Горат. — Задължен съм ти за дружелюбното отношение.
Джуджето се засмя.
— Казвам се Юдел. Аз съм най-малкият син на краля.
Оуин отвори вратата. Помещението, в което влязоха, бе тясно и продълговато, с много врати от двете страни. На отсрещния край имаше проход към по-голяма стая. Двамата минаха по коридора и се озоваха в приемната, в която имаше четири големи маси. В най-близкия ъгъл седяха пет джуджета. Едно от тях се изправи и заяви:
— Аз съм Долган.
Оуин се поклони несръчно и каза:
— Ваше величество.
Долган махна небрежно с ръка и го поправи:
— Наричай ме просто Долган. — Донатъпка лулата си и я запали с димящ въглен. — Какво ви води в Калдара?