— Лейди Катала — почна Оуин, — жената на магьосника Пъг, ни помоли да отнесем важно съобщение на военачалника Томас в Елвандар.
Долган повдигна вежди.
— Томас е мой стар и скъп приятел. — И додаде с усмивка: — Както и необикновен човек. — Изгледа Горат и отбеляза: — Странни другари си подбираш, момче.
— Горат — обясни Оуин — донесе предупреждение на принца, че един нов главатар, Делекан, подготвя нахлуване в Кралството. — После почна да разказва на краля какво се е случило.
Долган го изслуша, без да го прекъсва. Когато Оуин приключи, джуджето потъна в размишления. Накрая вдигна глава, погледна Горат и рече:
— И тъй, стари враже, искам да ми отговориш на един въпрос: защо предупреди своя противник, след като това ще е повод да изтребим народа ти?
Горат също обмисли внимателно отговора си и накрая каза:
— Тъкмо защото не искам народът ми да бъде изтребен. Желанието ми е Делекан да бъде свален. Той прекали. Малцина от моите дръзват да му се възпротивят открито, но ако изгуби войната с Кралството, вече няма да разполага с власт над моя народ. Противниците му тогава ще са многобройни.
— И после какво ще стане? — попита Долган. — Ще се появи някой друг вожд и отново ще ви свика на бой, нали? Може би ти искаш да заемеш мястото му?
Горат изгледа стария крал и отвърна:
— Мисля, че никога няма да се върна в Северните земи. Там изгубих две жени, двама сина и дъщеря. Всички мои роднини са мъртви. Нищо не ме свързва с оня край. Не зная как ще се развият събитията, но не се съмнявам в едно — Делекан трябва да бъде спрян.
Долган бавно кимна.
— Добре казано. И ние ще те подкрепим. По време на Войната на разлома моят народ отиде в Елвандар, за да помага на Томас и елфите. Знаем един таен път, по който да стигнете безпрепятствено в двора на кралицата. Ще пратя един отряд, за да попречи на вашите сънародници ренегати и на скитащите из пустошта таласъми да ви попречат по пътя. — Той се изправи. — Сега си починете, нахранете се, а утре тръгвате отново.
— Благодаря ти… Долган. — Оуин се поклони.
Кралят на джуджетата само кимна усмихнато.
Появи се друго джудже, жена, и ги отведе в отредените им стаи. Когато стигнаха пред вратата, Горат спря и се огледа колебливо.
— Ама тука…
— Какво, има? — попита Оуин.
— Не зная… има нещо странно. Усещане за отдавнашно присъствие на голяма сила.
— Господарят Томас обикновено отсяда тук, когато ни е на гости — каза джуджето. — И аз усещам това, за което говорите. Ако ви потрябва нещо, само ме повикайте — казвам се Бетлани.
— Благодаря — рече Оуин.
— Значи това, което казват за този Томас, е истина — продължи Горат. — Щом усещам силата му десетина години, след като е бил тук.
— Всичко е възможно — рече Оуин. — Хайде да спим. — Изтегна се на леглото и бързо се унесе в сън.
Когато се увери, че момчето спи, Горат се надигна тихо, излезе в коридора и се върна в приемната на краля. Долган стоеше на верандата и той се присъедини към него, за да се полюбува на гледката. Селцето беше само от десетина къщи и още толкова магазинчета и работилници. Имаше ковач, дърводелец, хлебар.
— Красиво е, нали? — попита Долган.
Заобиколено от високи борове и тучни ливади, мястото бе наистина чудесно. Високо над тях се виждаха заснежени върхове. По селската морава щъкаха кокошки и патици, имаше и няколко кучета.
— Хубаво е, наистина — съгласи се Горат.
— Бил съм само в няколко моределски села, но бяха обезлюдени, след като цураните прогониха сънародниците ти от високите пасища. Не бяха много по-различни от моето.
— Ние строим къщите по друг начин — отвърна Горат. — Но пекарната си е пекарна, а ковачницата — ковачница. Съвсем като при вас.
— Другото Средилетие ще навърша сто двайсет и осем години. Повечето от тези години преживях в борба. — Долган вдигна глава и погледна отдолу високия тъмен елф. — Знаеш ли, ти си първият моредел, с когото разговарям спокойно.
— А ти си първото джудже — отвърна Горат. — Доскоро не бях говорил така и с човек. Сега вече виждам, че светът е съвсем различен, отколкото си го представях като малък. Бях само на дванайсет, когато ме провъзгласиха за вожд на моето племе, а на трийсет и седем отмъстих за смъртта на баща си. Повече от сто години арданейското племе живее в заледените пещери на далечния север, където зиме слънцето почти не се показва, а лете не залязва. Ловуваме моржове и тюлени, търгуваме с племената на юг от нас и живеем отделени от своите сънародници. А когато се върнахме по земите си, трябваше да воюваме, за да отстоим свободата и мястото си сред моределската раса. Уважаваха ни, дори се бояха от нас, и думата ми се чуваше в съвета.