— И какво стана после?
— После дойде Мурмандамус.
— Кой? — Първият или вторият?
Горат се усмихна.
— По-скоро и двамата. Първият бе забележително създание. Умееше да говори и караше хората да го слушат и да му вярват. Лесно увличаше всички. Тогава всички се надигнахме и ударихме на юг. При Ябон обърнахме хората в бягство. Мурмандамус умря, но легендата остана жива и когато се появи вторият Мурмандамус, бяхме готови да го последваме без никакво съмнение.
— Сляпото подчинение е опасно нещо.
Горат кимна.
— Преди появата на втория Мурмандамус някои мои сънародници бяха прокудени на юг от по-могъщи кланове и се заселиха край Зъберите на света. Други, между които и моят клан, обитаваха ледените пещери в далечния север. Тогава започна въстанието, което продължи стотина години.
— Спомням си — рече Долган. — Твои сънародници се навъртаха даже по тези места.
— Аз лично дотогава не бях слизал толкова на юг — чак до бреговете на Горчиво море. Не бях си и помислял, че ще видя с очите си Сивите кули. Имах един далечен братовчед, Обкар се казва, чието племе се премести да живее тъдява — в Зелено сърце.
— Нямаме нищо против, стига да си останат там долу. Открай време не сме имали проблеми с моределите от Зелено сърце — те са кротки съседи. Но виж, твоите планински братовчеди са друго нещо.
Горат погледна джуджето и се засмя.
— Говориш като сина си. Както му казах, съмнявам се който и да било моредел да нарече джуджетата „добри съседи“.
— Което е вярно, вярно е — кимна Долган. — Но друго нещо не ми дава покой от много време. Ние, джуджетата, макар и умели воини, сме миролюбиви създания, стига да не ни закачат. Никога не започваме първи. Обичаме децата си, лете извеждаме стадата на паша, а зиме стоим на топло и си пийваме сладък ейл. Животът ни е хубав. Но тъй като ти си първият тъмен елф, с когото разговарям спокойно, ето какво искам да те попитам: защо вие, моределите, мразите толкова човеците и джуджетата?
Горат обмисля доста дълго въпроса и накрая каза:
— Когато побягнах на юг, преследван от един мой братовчед, който искаше да ме убие, щях да отговоря по един начин. Тогава щях да река: „Когато си отидоха валхеру, те ни дариха свободата и заедно с нея този свят, а вие, човеците, сте нашественици. Вие ни отнехте това, което ни принадлежи.“ Сега вече нямам готов отговор.
— И кое се промени? — попита Долган.
— Много неща — отвърна Горат. — Моите сънародници станаха… — Той въздъхна, сякаш се готвеше да сподели нещо, което му тежи от доста време. — Преди много години ние сме били почти еднакви. От нас са произлезли и моределите, и елдарите, и еледелите, и гламределите. Тогава всички сме били един народ. Повечето от тези имена са ни ги дали нашите врагове. Еледел е презрително название: на човешкия език ще се преведе като „елфи от светлина“. Това е подигравателно име, с което наричат онези, които се представят за по-извисени от останалите. Те пък, от своя страна, ни наричат моредели, или „тъмни“. А пък гламредели се превежда като „умопобъркани“. Ние, които в далечното минало сме били една раса, сега сме толкова различни, че понякога ми се струва, че сме забравили кои сме всъщност.
Долган кимна, но не каза нищо, заслушан внимателно.
— Известно ли ти е, че не можем да имаме деца от еледелка или гламределка?
Долган поклати глава.
— Нашите знахари смятат, че в процеса на това разделение сме изгубили нещо жизненоважно, нещо, което се е променило толкова много, че сега сме толкова различни от нашите някогашни роднини, колкото и от джуджетата и хората.
— Това наистина изглежда много странно — тихо каза Долган.
— Според представите на моите сънародници аз съм вече стар — продължи Горат. — Идното Средилетие ще ударя двеста и шейсет лета. Само нашите братовчеди в Елвандар живеят толкова дълго. И това е защото са постигнали нещо много важно, което на север не познаваме: мира.
Долган въздъхна.
— Мирът е удивително постижение за всеки народ. Но той се ражда в сърцата.
Горат зарея поглед към поляните по склоновете на планината.
— Ние живеем зад стени. Селата ни са превърнати в крепости. Никоя жена не извежда добитъка на паша, без да е затъкнала сабя в пояса или да е метнала на гърба си лък и стрели. Децата ни играят само с оръжия. — Той наведе глава. — Оставяме ги да се наранят, за да се научат от малки да се пазят. Долган, отчаян съм от пътя, по който върви моят народ.
— Мисля, че трябва да идеш в Елвандар — не само за да отнесеш съобщението на Томас. — Долган се усмихна. — И че в момента се нуждаеш от халба силен ейл. Мисля, че зная къде да седнем.