— Аз съм Горат, главатар на клан. — И погледна към Оуин.
— Аз съм Оуин — отвърна младежът, — син на барона на Тимонс.
— Минавайте — отвърна елфът.
Прекосиха брода с конете и спряха, когато от гората се появиха още елфи. Водачът им се приближи и каза:
— Оттук сме на един ден езда от елфическите езера и на още един от двора на кралицата. — И без да добави нищо повече, се обърна и затича по пътеката. Други двама елфи застанаха зад тях. Останалата част от групата се скри в гората.
Докато препускаше през гората, Оуин оглеждаше тукашните елфи и ги сравняваше със спътника си. На пръв поглед между тях и Горат нямаше никакви видими различия. Разликата по-скоро беше в поведението.
Горат беше висок, широкоплещест и излъчваше сила. Оуин го бе виждал по време на действие — бърз и смъртоносен. Тези елфи изглеждаха стройни, не толкова широки в раменете, но високи също колкото Горат. Най-голямата разлика бе в начина, по който се движеха. Имаше някаква лекота и гъвкавост в движенията им, сякаш бяха едно неразделно цяло със заобикалящата ги гора. Те бяха грациозни.
Тримата елфи тичаха около час, без да дават признаци на умора, и едва тогава спряха да си поемат дъх за няколко минути. Горат ги разглеждаше мълчаливо. После, след като си размениха с Горат някакви неразбираеми за младежа знаци, те се надигнаха и отново затичаха — и така чак до залез-слънце. Тогава спряха в края на една поляна и водачът обяви:
— Тук ще преспим.
Докато Оуин слезе от коня и го завърза за едно дърво, вече гореше огън, а елфите си подаваха мях с вода и изсушена и стрита на прах храна от торбичките на пояса. Бяха насядали право на земята.
След като се навечеряха, Оуин се обърна към онзи, когото смяташе за водач.
— Мога ли да узная името ти?
— Каладейн — отвърна елфът, после посочи другите двама: — Това са Хилар и Травин. — Елфите кимнаха и Оуин отвърна със същото. Тъй като не знаеше какво повече да каже, потъна в мълчание. Горат се наведе към него и прошепна:
— За разлика от хората, елфите не обичат да дърдорят празни приказки.
— Аха — кимна Оуин, но забеляза, че елфите се подсмихнаха, сякаш забележката на Горат не отговаряше напълно на истината.
Без повече коментари той им обърна гръб, зави се с наметалото си и не след дълго потъна в неспокоен сън.
И на следващия ден продължиха почти без да разговарят. Едва следобед, когато Оуин забеляза, че гората вляво от тях е по-тъмна, той си позволи да попита:
— Там има ли нещо, което да е различно от мястото, където сме сега?
— Да не притежаваш магьоснически умения? — бе отговорът.
— Да, защо?
— Защото повечето твои сънародници не биха забелязали разликата. Това е едно от нашите успиващи езерца. Има и други неприятни изненади за неканените гости. Всички тия гори са наши верни съюзници, в които сме подготвили и други невидими капани. Ако навлезеш в онази гора, скоро ще ти се доспи и ще се унесеш в сън, от който не можеш да се събудиш без магия.
Оуин погледна към Горат.
— Това ли са лошите неща, за които спомена?
Горат кимна.
— В легендите ни се споменават много подобни опасности в родната страна на нашите… — той погледна към елфите — братовчеди.
Кой знае защо, на Оуин му се стори, че елфите се разтревожиха от тази забележка.
Прекосиха малък поток, изкатериха се по отсрещния склон и пред тях се ширна просторна равнина. Оуин и Горат дръпнаха юздите.
Заобиколен от широк канал, в средата на равнината върху гигантски дървета бе построен град. Дебелите клони, чиято обиколка надхвърляше тази на стогодишен дъб, стърчаха високо нагоре в небето. Те бяха свързани от по-тънки клони, оформящи изящни мостове, които бяха плоски отгоре. Повечето дървета бяха тъмнозелени, но имаше и такива със златисти, сребристи и белоснежни листа, които излъчваха блещукаща светлина. Целият район бе окъпан от меко сияние и видът му пробуждаше в душата на Оуин странна и необяснима топлина.
По клоните се разхождаха елфи, виждаха се пламтящи огньове, чуваше се звън на метал в ковачници и шум от други занаятчийски работилници. Това беше най-красивото място, което Оуин бе виждал. Не можеше да откъсне очи от гледката, докато Каладейн не обяви лаконично:
— Елвандар.
Оуин погледна Горат и видя, че спътникът му е зяпнал от почуда. Беше ококорил блесналите си очи и в ъгълчетата им се бяха събрали сълзи. Той промърмори нещо тихо на себе си, на език, който Оуин не разбираше. Оуин погледна към Каладейн, който му преведе:
— Той каза: „Откъде можехме да знаем?“
— Горат? — повика го Оуин.
Горат слезе от коня и каза:
— Това е легенда. Бармалиндар, златният дом на нашата раса.