— Ако вече не сме закъснели — изпъшка Горат.
— Дхатсаван сигурно е знаел колко време ще ни отнеме това — успокои го Оуин. — Щеше да ни предупреди, ако трябваше да бързаме.
— Дано да си прав — отвърна Горат.
— Каза също, че оттук трябва да вървим право на север, докато стигнем един район, обитаван от валхеру, когато още са били на този свят. Там ще намерим и дъщеря ти. Панат-тиандините я смятали за свята и нямало дай направят нищо лошо.
— Ще го приема за божия благословия, ако е истина — въздъхна Пъг. На лицето му се четеше облекчение. — Да тръгваме.
Запътиха се на север и през останалата част от деня спираха само веднъж, за да си отдъхнат и да утолят жаждата си. Оуин видя няколко златисти растения и докосна всяко с жезъла си, зареждайки го с магия.
Малко преди залез-слънце до слуха им достигна странен нисък шум, който идеше от север. С приближаването им шумът се усилваше. Изкачиха един хълм и видяха в подножието му десетина змиечовеци, подредени в кръг около юрта, чиито стени бяха изрисувани с мистични символи.
— Май няма да ни е лесно — подметна Горат. — Тези на двата края имат като вашите жезли.
— Един моределски магьосник, казваше се Наго, се опита да ме замрази със заклинание — спомни си Оуин. — След това успях да го приложа веднъж.
Пъг затвори очи и след малко каза:
— Мисля… че зная какво имаш предвид. Ще мога да го използвам.
— Ако успеем да обездвижим двамата с жезлите — заговори Оуин, — а после запратим огнена топка по останалите, това ще предизвика паника, достатъчна, за да освободим дъщеря ти.
Тримата се съгласиха, че планът е подходящ, и по сигнал на Горат Пъг и Оуин се изправиха, стиснаха кристалните си жезли и произнесоха заклинанието, което да повали двамата им противници. Миг по-късно змиечовеците с жезли замръзнаха на местата си, парализирани от ужасяваща болка. Останалите панат-тиандини бяха толкова уплашени, че Пъг и Оуин разполагаха с предостатъчно време да запокитят огненото кълбо в редиците им. Двама нададоха пронизителни писъци и побягнаха с обгърнати от пламъци наметала. Останалите се огледаха за източника на атаката и тогава пред тях се изправи Горат.
Оуин използва парализиращото заклинание, за да спре един от тях, а Пъг метна още една пурпурна топка от лъчиста енергия и замрази друг.
Горат посече първия от настъпващите панат-тиандини и се извърна да посрещне атаката на следващия. Парира удара му, отстъпи встрани и го промуши ловко. Към него вече летеше трети.
Двама от нападателите се отказаха и опитаха да избягат, но Пъг и Оуин ги повалиха с огнени кълбета. Скоро всички противници бяха парализирани или избити.
Пъг изтича при юртата и дръпна настрани тежкия гоблен, използван за завеса. В средата на помещението се издигаше статуя на жена, примитивна и лишена от детайли.
— Къде е Гамина? — извика той.
— Може би в старото убежище на валхеру? — отвърна Оуин, който бе застанал на прага.
— Дори тук долавям следи от някогашното им присъствие — каза Горат, докато се оглеждаше.
Пъг трескаво търсеше някакви следи от дъщеря си.
Горат вдигна един прашен вързоп от ъгъла, който, изглежда, стоеше там от доста време. Под него лежеше част от броня, бяла, с кафява и златиста лента. Горат я изпусна, сякаш бе нажежено желязо.
— Валхеру! — възкликна той. Пъг също се наведе да я пипне.
— Да, прилича на доспехите; които носи Томас.
— Опасна ли е? — попита Оуин.
Пъг прокара длан отгоре и след няколко секунди отвърна:
— Не смятам. Не долавям духа на валхеру в нея. Мислех, че само Томас може да си позволи броня с подобно качество. — Той се обърна към Горат: — Все пак е необикновено здрава и същевременно лека и удобна за носене. Защо не я вземеш?
Горат поклати глава.
— Не. Нямам никакво желание да се кича с реликви от някогашните господари на моя народ. Тъкмо стремежът към тях подтикна сънародниците ми да тръгнат по Тъмния път, алчността и жаждата ни заслепяваха, докато други — като еледелите например — успяха да постигнат много повече със собствени сили.
Това беше най-горчивото признание, което Оуин чуваше от устата на моредела, откакто се познаваха.
Пъг намери някакъв древен свитък и го разгъна.
— Погледни, Оуин.
— Какво е това? — Младият магьосник се наведе над рамото му.
— Не съм сигурен, но мисля, че е заклинанието, за което ти е казал Дхатсаван — онова, което лишава от сила тези Рлин Скрр.
Оуин почна да чете и след малко промърмори:
— Чувствам се… някак… странно.
— Премигни и погледни настрани — посъветва го Пъг.
Оуин изпълни заръката му и веднага усети, че летаргията го напуска.