— Горат! Удряй тук! — Той посочи едно място под краката на дъщеря си.
Без да се колебае, Горат замахна със сабята и нанесе удар точно на мястото, което му бе показал магьосникът. Кристалът изригна в дъжд от скъпоценни камъни. Без да им обръща внимание, Пъг се хвърли напред да улови падащото тяло на Гамина. Момичето изглеждаше в транс, но беше живо.
— Слава на боговете! — възкликна магьосникът и по страните му се застичаха сълзи на благодарност. Той притисна замаяното момиче в прегръдките си. Детето се бе родило нямо, но умееше да използва ума си като страшно оръжие и се бе превърнало в най-скъпото същество за него на този свят. В сърцето си Пъг не правеше разлика между Гамина и родния си син Уилям.
Той повдигна нежно брадичката й и произнесе името й.
Миглите й потрепнаха й тя се размърда.
„Татко?“
Горат се облещи и погледна Оуин.
— И аз го чух — отвърна младежът.
Момичето отвори очи, после прегърна баща си през шията.
— Татко! — Тя се притисна към него, сякаш бе готова да остане в обятията му вечно. — Той излъга, татко. Макала ме мамеше през цялото време. Прикотка ме, даде ми нещо, което ме приспа, а когато се събудих, вече бях тук. Каза, че нямало да ми направи нищо лошо, само искал да те накара да напуснеш Крондор!
— Зная, сърчице — отвърна нежно Пъг. — Скоро ще се приберем у дома.
— Как? — попита Горат.
— Тук някъде според Дхатсаван трябва да има портал — заговори Оуин. — Предполагам, че има предвид разлом.
Пъг огледа галерията и каза:
— Не виждам нищо подобно… Как се чувстваш, Гамина?
— Нищо ми няма, татко — увери го тя.
Оуин се загледа в момичето, поразен от красотата му. Гамина забеляза, че я гледа, и му се усмихна, но после се изчерви и извърна глава.
Пъг се засмя и попита:
— Нали си спомняш Оуин и Горат?
— Да — рече тя със срамежлива усмивка. — Благодаря ви, че сте помогнали на баща ми да ме открие.
— За нас беше чест — поклони се Горат.
Оуин също се поклони, но не каза нищо.
В другия край на галерията започваше коридор, който ги отведе в следващата кухина, насред която се издигаше странно дървено съоръжение.
Пъг го заобиколи, плесна учудено с ръце и рече:
— Това е машина на разлома!
— Сигурен ли си? — попита Оуин.
— На Келеуан изгубих години, за да изучавам тези неща — заяви Пъг. — Но и да не бях го правил, пак щях да я позная. Цуранска е.
— Можем ли да я използваме? — попита Оуин.
Пъг приближи до машината, разгледа я отблизо и обяви:
— Изключена е.
— Изключена ли? — повтори Оуин.
Пъг се намръщи.
— Ами да. Не работи.
— Значи няма начин да се измъкнем оттук? — попита Горат.
— Освен ако не открия някакъв начин да я включа — въздъхна Пъг и приседна изморено на пода. — В противен случай сме обречени да прекараме остатъка от съществуването си на този проклет свят.
Глава 18
Прегрупирване
Димът заслепяваше защитниците.
Джеймс бе успял да дремне половин час, Локлир — два, а през това време войниците се сменяха да дежурят по бойниците.
Застанал на най-високото място на порталната кула, Джеймс напрягаше взор през дима, който бълваха пламтящите останки на двете запалени обсадни кули. Дори утринният ветрец не можеше да му помогне, защото изтласкваше дима право към крепостната стена. Слънцето се издигаше бавно зад гърбовете на изнурените защитници. Джеймс предполагаше, че противникът ще започне нова атака съвсем скоро.
Погледна надолу и видя, че в рова плуват тела на избити врагове и защитници. Самият ров изглеждаше почти запълнен и вероятно нападателите вече можеха да го прекосят безпрепятствено и да щурмуват стените от много посоки.
Ако се съдеше по докладите, които идваха от всички краища на крепостта, силите им бяха на изчерпване — едва ли щяха да издържат повече от един ден. Освен ако противникът не беше толкова глупав да им даде да отдъхнат, до вечерта крепостта щеше да падне.
Джеймс вече беше обмислил, поне пет-шест начина, чрез които той би превзел крепостната стена, ако командваше атакуващите, и въз основа на това се опитваше да изгради най-добрата стратегия за защита. Всеки път обаче стигаше до извода, че не разполага с достатъчно хора, в случай че противникът предприеме нещо друго, освен директна атака. Като например да щурмува портата и същевременно да прати таласъми да изкатерят северната стена, за да задържат там повечето защитници — почти невъзможно беше да се сражават на два фронта.
Локлир застана до него и попита:
— Какво ще правим?