— Мисля да изоставим външната стена и да приберем всички войници в твърдината.
Локлир поклати глава.
— И аз нямам по-добра идея, но това ще е като да признаем поражението. Поне ще се постараем превземането на замъка да им струва скъпо.
— Знаеш много добре, че не можем да се задържим още дълго.
— Нима си се надявал на друго? Преди малко се опитвах да измисля един гениален план, с помощта на който да се промъкнем в тила на Делекан и да изненадаме войските му отзад.
Към тях се приближи един десетник, целият опръскан с кръв.
— Докладвай — нареди му Джеймс.
— Още трима души издъхнаха през нощта, скуайър. Разполагаме със сто и петдесет бойци, годни да държат оръжие, около седемдесет ранени, но готови да се бият, и петнайсетина с по-тежки наранявания, които помагат в Голямата зала.
Бяха превърнали Голямата зала в лазарет — там стотина тежко ранени умираха, лишени от грижите на лечител. Джеймс поклати глава.
— Нека хората си почиват, докато започне следващата атака. Раздайте колкото се може повече храна и вода. Ако искаме да спечелим тази битка, войниците ни трябва да са добре нахранени.
— Слушам, скуайър — отвърна десетникът и си тръгна.
След малко се появи Патрус. Лицето му бе сбръчкано от умора.
— Опитах всичко, на което са ме учили, за да помогна на ранените — въздъхна той. — Какво мога да направя тук?
— Да измислиш някакъв начин, за да отклониш атаките на противника от две места — портата и северната стена.
— Твърде много стени и прекалено малко войници, а? — подсмихна се старецът.
— Нещо такова — отвърна Локлир.
— Май ще мога да измисля нещо, стига да не почистят всички тези трупове, дето се въргалят на пътя. Колкото повече метал има там долу, толкова по-добре. Премести част от хората си на северната стена.
— Какво смяташ да направиш? — попита Джеймс.
— Ти май искаш да развалиш изненадата? — отвърна с въпрос и зла усмивка старият магьосник. — Потърпи малко, приятелче. Като му дойде времето, ще ви направя едно хубаво представление.
— Не ме интересуват представления. Колко време можеш да спечелиш? — попита Джеймс.
— Няколко часа. Зависи кога ще им дойде куражът на онези долу, след като им приложа моя малък фокус.
— Дай ми два часа да отбия атаките към северната стена и мисля, че ще се задържим и днес.
— Остави това на мен — вдигна успокояващо ръка Патрус. — Сега ще сляза долу да си приготвя някои неща.
Локлир се наведе към Джеймс и му прошепна с усмивка:
— Да си виждал по-зъл старец от нашия добър и храбър магьосник?
— Не — отвърна Джеймс. После се усмихна и добави: — Но такъв го предпочитам. — В далечината се обадиха барабани и той вдигна пръст. — Идват!
Викове откъм северната стена ги известиха, че таласъмите са започнали да се катерят по склона. Бяха изхабили запасите си от камъни, а след това и всякакви отломки от мебели, готварски съдове и инструменти, които за момента не им трябваха, и почти всички резерви от вода, която кипваха и изливаха върху главите на нападателите. Налагаше се да прибегнат до ограничените резерви от стрели, но като се стараеха всеки път да улучат, стрелците се излагаха на огъня на противника.
Патрус дойде пак и каза:
— Направете ми място. — Приседна на един камък и постави пред себе си малка купичка. — Цяла седмица изгубих да събера всички тия неща. А сега млъквайте и не ми пречете, освен ако не е дошъл краят на света.
Изсипа съдържанието на една малка кесия — някакво вещество, подобно на захар, в което се виждаха по-едри камъчета — в купата и затвори очи. Произнесе с напевен глас някаква неразбираема фраза, отвори очи и протегна напред показалеца на дясната си ръка. От върха му бликна пламъче и запали съдържанието на купичката. Вдигна се синьо-зелен облак дим, доста по-гъст и миризлив, отколкото очакваха Джеймс и Локлир, и се понесе към каменния таван. После сякаш се отблъсна от него и старият магьосник размаха ръце, за да го отпрати към пътя.
Като опитомено животно димът се понесе натам, разширяваше се настрани и скоро заприлича на утринна омара. Джеймс подаде глава иззад бойницата и забеляза, че към тях се приближава отряд таласъми, скрити зад кожените си щитове, а зад тях — троли, които се прикриваха зад тежки метални щитове и носеха дълги стълби. Въоръжението им се състоеше от боздугани, бойни чукове и секири, поклащащи се на кожени шнурове от десниците им.
— Тролски щурмоваци? — попита Локлир.
— Така изглежда — отвърна неохотно Джеймс. — Досега не съм се срещал в бой с тях, но като гледам, май знаят какво да правят. — Тролите не бяха кой знае колко по-добри воини от таласъмите или моределите, но затова пък бе много по-трудно да бъдат убити. Техният военачалник вероятно разчиташе тъкмо на този факт, за да изтощи защитниците докрай.