— Бързо да си сменим наметалата — предложи един от тях.
На ръст тримата бяха колкото Локлир и спътниците му. Дори човекът, който трябваше да се представи за Горат, да имаше някакви предразсъдъци относно задачата, той ги запази за себе си, а вместо това му подаде въздълго синьо наметало и пое сивото, което моределът си свали. Останалите също си размениха наметалата и Локлир хвана юздите на отредения му кон.
В същото време тропотът на копита пред конюшнята оповести пристигането на патрула, който трябваше да потегли за Зюн тази вечер. Сержантът, който предвождаше неголямата група, извика гръмогласно:
— Скуайър Локлир, пратиха ни да ви ескортираме на юг!
Локлир схвана играта и отвърна в същия тон:
— Готови сме! — После кимна на тримата мъже, които играеха техните роли, и те излязоха от конюшнята и се присъединиха към отряда. Локлир изчака още няколко минути, после нареди:
— Оуин, излизаш отпред, свиваш наляво и тръгваш право към портата. Като излезеш от града, продължи около миля, после спри и ни чакай. Няма да се бавим.
Горат изсумтя одобрително.
— В случай, че е останал някой, който да дебне за трима конници.
Локлир кимна, а Оуин го помоли да му държи жезъла, докато се качи на седлото. След това го затъкна в колана си, уви го с краищата на наметалото, за да не се вижда, и подкара коня.
Горат също се метна на седлото, макар да изглеждаше малко неуверен.
— Отдавна ли не си яздил? — попита го Локлир.
— Има-няма трийсетина години.
— Няма ли достатъчно коне в Северните земи?
— В Северните земи нищо не е достатъчно — отвърна с нотка на горчивина Горат.
— И аз така си спомням — съгласи се Локлир.
— Скъпо ни струваше Арменгар — рече Горат.
— Явно не е било достатъчно скъпо, щом не ви попречи да тръгнете за Висок замък.
— Май е време да потегляме. — Горат не изчака Локлир и сръга животното в хълбоците.
Локлир се поколеба за миг, сетне го последва. Не беше трудно да го настигне, а и по улиците още имаше хора, които се прибираха от работа или бързаха към кръчмите.
Излязоха заедно през градската порта и пуснаха конете в тръс. Само след няколко минути забелязаха Оуин да седи край пътя.
Когато се приближиха, той вдигна глава и ги попита:
— А сега какво ще правим?
Локлир посочи една горичка недалеч от тях.
— Ще лагеруваме на открито. Потегляме отново призори. Има един главен път на изток, който пресича планините. Ако имаме късмет, ще се изплъзнем на тези, които търсят нашия приятел, и ще стигнем безпрепятствено Кралския друм южно от Квеганско око.
— Това означава, че ще се приближим до Лориел, нали? — попита Оуин.
— Да — отвърна с усмивка Локлир. — И ще имаме шанса пътем да посетим Киефер Алескук.
— Защо трябва да се забъркваме в тази история? — попита Горат. — Нали бързаме за Крондор?
— Така е, но няколко минути разговор с господин Алескук може да са ни от полза. Ако открием местонахождението на изчезналия камък, ще спечелим благоразположението на принц Арута, защото не се съмнявам, че би дал мило и драго рубинът да бъде върнат на прочутия магьосник.
— А ако не успеем? — попита Оуин, докато се приближаваха към горичката.
— Тогава ще трябва да намеря друга основателна причина, задето съм напуснал без негово разрешение Тир-Сог и съм се прибрал в града с един моредел и някаква доста невероятна история.
Оуин въздъхна.
— Добре де, ако ти измислиш някоя правдоподобна история за пред баща ми, обещавам да направя същото по въпроса с принца.
Горат се изкиска. Оуин и Локлир се спогледаха. Локлир поклати глава. Никога не бе предполагал, че тъмните елфи могат да имат чувство за хумор.
В прохода ги посрещна смразяващ вятър. По високите места от двете страни на пътя имаше снежни преспи, а локвите в дупките бяха заледени.
Яздеха бавно. Локлир и Оуин се бяха загърнали плътно в наметалата. За разлика от тях, Горат дори не си беше сложил качулката и изглежда, се чувстваше съвсем добре.
— Още колко остава? — попита с тракащи зъби Оуин.
— Половин час по-малко от последния път, когато попита — отвърна Локлир.
— Скуайър — рече умолително Оуин. — Направо замръзвам.
— Сериозно? Колко странно.
— Тихо! — пошушна Горат и вдигна ръка. В гласа му имаше заповедническа нотка и двамата млъкнаха. Той посочи напред.