Бяха препускали като обезумели, изстисквайки всички сили от конете, които сменяха по три-четири пъти на ден. Успяха да предупредят навреме барона на Висок замък и дори си позволиха да преспят една нощ в меки легла, а на следващия ден отново продължиха, изоставяйки изморените войници, които не разполагаха с чудните възможности на чая, в замъка, за да тръгнат с останалите.
Най-сетне, когато изкачиха един хълм, забелязаха в далечината шатри и знамена, а зад тях тъмната линия на северния край на Мъглива гора. Скоро след това стражите ги спряха с виковете си. Стотникът, който излезе да ги посрещне, познаваше и двамата скуайъри.
— Къде е рицар-маршалът? — попита без предисловия Джеймс.
— В щабната шатра с херцога, господарю.
— Кой херцог?
— Крудийският херцог, скуайър.
— Мартин е тук? — Джеймс повдигна вежди. — Хубаво. — Той махна на останалите да го последват към една голяма шатра. Когато стигнаха при нея, скочи от коня и подаде юздите на един прислужник. Другите последваха примера му. На входа на шатрата Джеймс нареди: — Докладвайте на рицар-маршала за Джеймс и Локлир. Часовоят влезе вътре и само след миг ги покани. Рицар-маршал Гардан се бе навел над картата и я изучаваше внимателно. Когато влязоха, той вдигна насеченото си от бръчки лице и им се усмихна. Въпреки това в очите му се четеше тревога.
— Надявам се, появата ви означава, че Арута е наблизо зад вас.
— Тръгнал е насам, както и целият гарнизон на Висок замък, но ще мине седмица, докато пристигнат — отвърна Джеймс.
— Цяла седмица! — възкликна Гардан.
— Изгубихме няколко коня, докато стигнем при вас — обясни Локлир.
— Арута нареди незабавно да поемете към Сетанон — докладва Джеймс и се огледа. — Мислех, че Мартин е тук.
— Беше — обясни Гардан. — Но взе съгледвачите си и се отправи към гората.
— Какво го накара да тръгне натам? — попита Локлир.
— Едно съобщение от Томас. Той смяташе, че няма да е зле, ако имаме свои хора в гората. Мартин, съгледвачите му и отряд елфи отидоха да търсят Тъмни братя.
— Значи Делекан е потеглил? — попита Джеймс.
— Той е тук. — Гардан постави пръст върху едно място на картата, където две реки се събираха в Мъглива гора. — Преди два дни се появи неочаквано. Не зная как го е направил, но вместо отпред, ни излезе право в тила.
— Предполагаме, че е използвал машина на разлома — рече Джеймс.
— Мътните го взели! — изруга Гардан. — Ако Войната на разлома ни научи на нещо полезно, то е, че отворят ли веднъж проклетите си врати, могат да прехвърлят войски с бързината, с която ги подреждат пред тях.
— Не вярвам тази да е толкова голяма — подметна Патрус.
— Кой е този? — попита Гардан.
— Казвам се Патрус — представи се магьосникът. — Ако беше достатъчно голяма, вече да са ви нападнали. — Той се наведе над картата и плъзна пръст по реката. — Тук някъде има ли брод, или мост?
— Опитваме се да открием — отвърна рицар-маршалът.
— Хайде, момчета — рече Патрус.
— Чакай! — спря го Джеймс. — Къде?
— Ако този остроух дявол е вече там, значи се готви да предприеме следващия си ход. Щом не се е появил насам, все още не е късно да изключим проклетата му машина и тогава хранениците му ще се втурнат на север, сякаш ги гонят хрътки. — Той се захили. — Тези тъмни елфи хич не обичат да са далеч от дома.
— Кой е този човек? — повтори Гардан.
— Това е дълга история — махна с ръка Джеймс. — Ще ви я разкажа, когато всичко свърши. Но той е единственият магьосник, с когото разполагаме, и ще трябва да се задоволим с него, освен ако не се появи Пъг.
— „Ще трябва да се задоволим“ — повтори с кисела физиономия Патрус. — Ако приказвате така, ще си ида вкъщи и ще ви оставя сами да се оправяте с тази каша.
— Извинявай — рече Джеймс. — Просто съм уморен.
— Няма нищо, Джими. Заведи ме при машината и ще я изключа.
— Доколкото знам — намеси се със скептичен тон Локлир, — за да го направиш, ти трябват специални познания и умения по разломите.
— Специални са, няма съмнение — кимна Патрус. — Доколкото съм чувал, повечето от тези разломи изникват не там, където трябва, вследствие на магьоснически грешки. — Той им намигна. — Никак не е трудно да се обърка някоя магия, от мен да го знаете.
— Надявам се, че си прав — отвърна Джеймс. — И да не успеем да спрем прехвърлянето на армията, ще спечелим дори ако позадържим малко похлупака над врящото гърне, докато Арута пристигне.